Стивън Бруст - Талтош

Странно.

Можех да се опитам да го пренебрегна или можех да се опитам да го разбера, или да се опитам да го включа. Заложих на последното и почнах да се съсредоточавам. Някой драгар сигурно щеше да изгуби търпение заради простотата на ритъма, но за мен той беше доста привлекателен, успокояващ. Дядо ми беше казвал, че в родината ни много често се използвали барабани при заклинания. Можех да го повярвам. Оставих се да потъна в ритъма, докато кожата ми не завибрира в съзвучие.

После протегнах дясната си ръка, бавно и полека, към билките и магическите предмети, които бях подредил от тази страна. Дланта ми докосна нещо и го вдигнах, поднесох го пред очите си, без да движа главата. Оказа се стръкче магданоз. Поставих го в центъра на руната. Повторих същия процес с лявата си ръка и тя вдигна буца пръст от източния дом на предците ми.

Пръстта щеше да подсили пристигането и безопасността: представа нямах какво можеше да символизира магданозът в този контекст. Разчупих бучката пръст върху стръкчето. Зад руната поставих една бяла свещ, която също бях вдигнал, без да гледам. Запалих я, полека, с помощта на кремък и късче хартия. Една свещ свети ярко, когато е единственият източник на светлина освен смътното сияние на нощното небе.

Точно тогава забелязах хоризонта пред себе си — бе започнал да просветва и да се поклаща, затанцувал сякаш в ритъм с пулсирането на несъществуващи барабани. Реших да не позволя това да ме обезпокои ненужно.

Потънах в размисъл за следващия си ход и зачаках.

Много богатият мъж подкара фургона си нагоре по хълма към замъка. Замъкът всъщност представляваше единична постройка от червеникав камък, наполовина под земята. Другата половина беше кула.

Широко разпространено, но погрешно мнение е, че атира нямат врати за влизане или излизане от домовете си — идеята е, че ако някой не знае как да се телепортира, мястото му просто не е там. Това е почти вярно, само дето те не държат и слугите им да могат да се телепортират. Почти винаги има по една-две врати за доставчиците на онези стоки, които чародеите и магьосниците на цитаделата смятат за твърде унизително да мъкнат сами. Нали разбирате, разни тривиални неща — като храна, напитки или наемни убийци. Такива стоки се карат с фургони до специална площадка за доставки отзад, където ги приемат, всяка по различен начин.

Разбира се, убийци обикновено не се очакват и, както може да се надява човек, остават незабелязани. Тъжно е, няма спор, когато няма слуга, който да обяви за пристигането им. Нито пък могат да се представят сами, след като са скрити в някоя бъчва с надпис „Вино Зелени хълмове, ’637“.

Определено няма да бъдат представени и от един много богат и не по-малко уплашен текла, който ги доставя и който, предполага се, иска да поживее, за да се порадва на наскоро придобитото си богатство.

Никой нямаше наоколо, за да види всевъзможните унижения, на които бях подложен в процеса на разтоварване и складиране, така че ще ви ги спестя. Достатъчно е да кажа, че докато успея да се измъкна от глупавата бъчва, бях, за щастие, нито много пиян, нито съвсем пиян, ако ме разбирате.

Тъй че… навън. Протягаш се. Опипваш си оръжията. Протягаш се отново. Оглеждаш се. Не шумолиш с наземния план, понеже си го запаметил. Наистина си го запаметил, нали? Сега помисли — или е тази стая, или — онази стая. Тъй или иначе, вратата трябва да те изведе в коридор, който води към… сега не ми казвай: о, да. Добре. Мамка му. Какво, в името на всички богове на предците ти търсиш тук, все пак?

О, да. Парите. Скапано.

„Шефе, добре ли си?“

„Ще го преживея, Лойош. Ти?“

„Мисля, че ще го преживея“.

„Добре“.

Първата стъпка е да отворим вратата. Лораан може и да не е в състояние да засече, когато някой прилага вещерство, но няма да залагам живота си на това; във всеки случай не и докато не се налага.

Така че извадих шишенцето с масло от наметалото, отворих го, намазах пантите и пробвах вратата. Не, не беше заключена и да, отвори се тихо. Прибрах маслото, след като го запуших грижливо. Кийра ме беше учила на това. Разбирате ли, точно така убийците успяват да се промъкват толкова тихо… с хитрост.

В коридора нямаше осветление и също така не трябваше да има безразборно разхвърляни сандъци, поне според източника на Крейгар. Любимият ми тип врата (отключената) пазеше помещението, което бях избрал, за да прекарам следващите няколко часа до ранното утро, което си бях избрал. Още масълце и се озовах вътре. Вероятността някой да ме обезпокои в тази стая беше десет към едно. Ако все пак някой го направеше, Лойош щеше да ме събуди и щях да убия досадника. Спокойно. В случай, че всичко минеше кротко, Лойош щеше да следи времето и да ме събуди в подходящия час. Проснах наметалото, затворих очи и се отпуснах. По някое време заспах.