Стивън Бруст - Талтош

Във всеки случай помня, че този път съвсем преднамерено тръгнах из някои райони, където обичаха да се мотаят гаднярчета от дома Орка, и да, те почнаха да ме предизвикват и, да, напердаших ги така, че им избих каймака. Мисля, че просто не бяха очаквали едно източняче да им отвърне, а при такъв бой един тежък железен прът доста променя нещата.

Но това не беше първият път, така че не знам. Пък и толкова ли е важно?

Отпуснах се в стола и казах:

— Крейгар, имам за теб един изследователски проект.

Той извъртя очи към тавана.

— Страхотно. Сега пък какво?

— Има един чародей. Казва се Лораан, от дома Атира.

— Изобщо не съм го чувал.

— Тогава се захващай. Трябва ми пълна скица на замъка му, включително наземен план и предположение къде точно си върши чародействата.

— Наземен план? На замък на чародей от дома Атира? Как мога да се добера до такова нещо според теб?

— Ти никога не си ми обяснявал методите си, Крейгар. Откъде да знам?

— Влад, защо винаги, когато станеш алчен, трябва аз да си рискувам кожата?

— Защото в този случай получаваш десет процента.

— От какво?

— От много и много.

— Викаш, че е повече от „доста“, а?

— Дръж се сериозно.

— Кой, аз? Добре, за кога го искаш? И ако ми кажеш „за вчера“, ще…

— За вчера.

— … трябва да побързам. Лимит в разходите?

— Без лимит.

— Подозирах. Е, до скоро.

Всъщност не знам кога точно съм убил драгар за пръв път. Когато се биех с тях, бях доста небрежен къде и колко силно ги удрям и знам, че неведнъж щом свършехме, един-двама драгари оставаха да лежат проснати на земята. Като си помисля как ги удрях понякога по теметата с моя лепип, бих се изненадал, ако никой от тях не е умрял. Но така и не го разбрах със сигурност.

От време на време това ме притеснява. Искам да кажа, че погледнато от дистанцията на времето, има нещо плашещо в това да не знаеш дали си убил някого. Мисля си за някои от тези битки и си спомням повечето от тях съвсем ясно, и се чудя къде ли са днес тези хора, ако изобщо са живи. Но пък и не отделям кой знае колко време за чудене. Какво пък толкова.

Първия път, за който знам, че убих един, бях на тринайсет години.

Историята как Крейгар успя да получи нужната ми информация е много интересна, но ще оставя на него да я разкаже. Той си има странни приятели. За двата дни, които му отне, успях да сключа сделка за една хазартна операция, на която много държах, да убедя един, който дължеше пари на мой приятел, че ще е много по-възпитано да ги върне, и отказах една много изгодна оферта, която щеше да ми струва цели три недели и една моргантска кама.

Мразя моргантските оръжия.

Когато Крейгар се върна със скиците, прекарахме цял ден в оглеждането им и в предлагането на много глупави идеи. Буквално не бяхме в състояние да измислим някоя по-умна. Отложихме всичко за един ден и се опитахме отново, със същия резултат. Накрая Крейгар каза:

— Виж, шефе, идеята да се проникне в цитаделата на един атира е тъпа. Естествено всяка идея как да се направи това също ще е тъпа.

— Мм. Да — отвърнах.

— Тъй че просто затвори очи и избери една.

— Точно така.

И общо взето, това направих.

Прекарахме няколко часа, докато я огладим до състояние на най-малко възможната идиотщина. След като Крейгар излезе да уреди някои неща, затворих очи и се замислих за Сетра Лавоуд. Оформих в ума си картинка на лицето й, помъчих се да „чуя“ гласа й и отпратих ума си навън, да търси. Сетра Лавоуд? Къде си, Сетра? Здрасти? Влад те търси…

Контактът се получи забележително лесно.

Тя каза: „Кой е?“

„Влад Талтош“.

„А. Какво искаш?“

„Имам план как да вляза. Трябва да се уговоря с теб и Мороулан за разчета във времето, подкреплението, такива неща“.

„Добре“.

Отне около час, в края на който не бях по-уверен, отколкото бях преди да говоря с нея. Но това е положението. Раздадоха се заповеди, уредиха се подробности и разкрих намеренията си. Живот.

Чувствах се много близък с Лойош, настроен на неговата вълна. Установих, че седя пред руната, която бях нарисувал. Все още нямах представа защо изобщо съм я нарисувал, но имах чувството, че е съвсем в реда на нещата.

Беше тихо. Вятърът, макар почти заглъхнал, шепнеше тайни мисли в ухото ми. Чувах съвсем ясно шумоленето на тъкан, щом Лойош помръднеше на рамото ми.

И тогава започнах да усещам нещо… някакво ритмично пулсиране, обезпокоително с това, че го усещах, а не го чувах. Опитах се да отлича източника му и можах да заключа само, че идва някъде от самия мен.