— Ще го направиш ли?
Поклатих глава.
— Съжалявам. Не съм крадец. Както вече обясних, само ще издъня всичко.
— Можеш да се справиш — каза Мороулан.
— Да бе.
— Ти си източняк.
Замълчах и огледах тялото си, краката и ръцете.
— Не може да бъде. Наистина ли? Виж ти.
— Лицето, което живее в тази тояга, е наш приятел — каза Сетра Лавоуд.
— Чудесно. Но това не…
— Седем хиляди златни империала.
— Охо — отвърнах след малко. — Ваш добър приятел, казваш?
Усмивката й срещна моята.
— В аванс — казах й.
Дядо ми беше религиозен, въпреки че никога не го изтъкваше. Баща ми отхвърляше източняшките богове, както отхвърляше всичко източняшко. Така че, съвсем естествено, дълго бях разпитвал дядо за източните богове.
— Но Ноиш-па, някои драгари също почитат Вийра.
— Не я наричай така, Владимир. Тя се нарича „богинята-демон“.
— Че защо?
— Ако й изречеш името, може да се обиди.
— Ама тя не се сърди на драгарите.
— Ние не сме елфи. Те не почитат като нас. Много от тях я знаят, но мислят, че е просто една личност с умения и сила. Те не разбират понятието за богиня като нас.
— А ако те са прави, а ние грешим?
— Владимир, тук няма правилно и погрешно. Става дума за разликата между тези от нашата кръв и тези от кръвта на Приказната… е, тези от потеклото на боговете.
Замислих се над това, но не можах да го схвана, така че попитах:
— Тя как изглежда?
— Променя си настроенията, но откликва на вярност. Може да те защити, когато си в опасност.
— Като Барлън ли е?
— Не, Барлън е пълната й противоположност.
— Но са любовници.
— Кой ти го каза това?
— Драгарите.
— Е, може и да е вярно, но теб и мен това не ни интересува.
— Защо почиташ Вийр… богинята демон, а не Барлън?
— Защото тя е покровителката на земята ни.
— Вярно ли е, че обича кръвни жертвоприношения? Драгарите ми го казаха.
Той помълча малко, след което отвърна:
— Има други начини да я почиташ и да привлечеш вниманието й. В нашето семейство не правим кръвно приношение. Разбираш ли го?
— Да, Ноиш-па.
— Никога не бива да й принесеш в жертва нечия душа, нито на който и да е друг бог.
— Добре, Ноиш-па. Обещавам.
— Ще се закълнеш ли в това, обричайки силите си като вещер и кръвта си като мой внук?
— Да, Ноиш-па. Заклевам се.
— Добре, Владимир.
— Но защо?
Той поклати глава.
— Някой ден ще го разбереш.
Това бе едно от малкото неща, в които се оказа, че дядо ми не беше прав… Така и не го разбрах.
Телепортът обратно до кантората ми не се оказа по-приятен от друг път. Беше рано вечерта и играта шерийба в стаята между фалшивия дюкян и същинската кантора се вихреше в пълен размах. Мелестав си беше отишъл, затова помислих, че кантората е празна, докато не забелязах Крейгар, седнал зад бюрото на Мелестав. Лойош кацна на рамото ми и потърка главичка в ухото ми.
„Добре ли си, шефе?“
„Ами…“
„Какво има?“
„Трудно е да се обясни. Искаш ли да станеш крадец?“
— Как мина, Влад?
— Добрата новина е, че никой не ми посегна.
— И?
— И Сетра Лавоуд си е съвсем истинска.
Той ме зяпна, но не каза нищо.
„Добре де, какво стана все пак, шефе?“
„Ще стигнем и до това, Лойош“.
— Крейгар — рекох. — Това ще се окаже доста сложно. — Замълчах и помислих. — Добре, седни и се отпусни. Ще ти разкажа.
Щеше да е добре, ако можех да определя точния момент, от който престанах да се страхувам от драгари и започнах да отвръщам на боя, но не мога. Със сигурност беше преди да умре баща ми, а това стана, когато бях на четиринайсет. Гаснеше доста време, така че не беше някаква изненада и всъщност смъртта му не ме притесни особено. Беше прихванал някаква болест и не позволи на дядо да приложи знахарството си, тъй като беше вещерство, а той искаше да е драгар. Все пак си беше купил титла в дома Джерег, нали?
Абсолютна идиотщина.
Все едно, не мога да посоча точно кога започнах повече да мразя драгарите, отколкото да се боя от тях, но помня един случай — мисля, че трябва да съм бил на дванайсет или тринайсет — когато обикалях по улиците с един лепип, скрит в гащите. Какво е лепип ли? Това е една много здрава пръчка или парче метал, увито с кожа. Кожата не му позволява да реже; използва се в случай, че не искаш да нанасяш рани, искаш само да насиниш някого. Вече можех да използвам рапира много добре, но дядо настояваше да не я нося. Казваше, че с това оръжие само ще си търся белята и че изваждането му ще е сигнал за бой до смърт, докато иначе може да се стигне само до нараняване. Изглежда, смяташе, че животът не бива да се отнема освен при крайна необходимост, дори и животът на едно животно.
Читать дальше