Стивън Бруст - Талтош

Тази врата водеше към поднивата и се пазеше от двойка драгари, в добавка към магическите аларми. Магията беше проста и ясна. Общо взето — символична, а пък аз разполагах с нещо, което Лявата ръка на джерег нарича „устройство“, а един източен вещер би нарекъл „вълшебна вещ“, с чиято помощ щях да се оправя. Пазачите щяха да са по-трудни. Повече или по-малко стояха с лице към мен и за мое съжаление, бяха будни.

Убивам хора за пари и не обичам да го правя, когато не се налага. Но понякога просто няма друг начин. Огледах замислено стражите и се помъчих да измисля начин да избегна убиването им.

Не успях.

Малко преди това бях убил един лихвар, който, оказа се, беше скубал повече от онова, което му се полагаше от печалбата. Работодателят му беше много ядосан и искаше от мен „да го напра’иш за пример кучия му син“. Шефът уреди срещата с типа в една голяма претъпкана кръчма, в най-оживения час. Шефът не се появи; появих се аз. Когато жертвата ми седна, отидох право при него, мушнах кама в лявото му око и си излязох.

Това, което помня, беше вълната на реакция, която ме отпрати навън, щом посетителите на заведението забелязаха кръвта, тялото и цялото събитие. Никой от тях не можа да ме опише, въпреки че всички ме видяха.

Това, за което намеквам в случая, е предимството на изненадата — на атаката, която идва без никакво предупреждение. Допреди миг всичко е кротко, а в следващия миг пред лицето ти има източняк и святкат ножове.

Извлякох двата трупа в кухнята, за да не се набиват съвсем на очи, после вдигнах резето и се запътих към тъмницата.

Предполагам, че тъкмо дядо най-много ми помогна да оцелея след смъртта на баща ми. Много интересно беше как го постигна. Искам да кажа, винаги съм мразил да бъда сам, но дядо ми смяташе, че на четиринайсет трябва да съм независим, така че изобщо не реагира на намеците ми, че мога да се преместя при него. Вместо това отделяше все повече часове, за да ме учи на вещерство и фехтовка, просто за да запълни свободното ми време.

А и аз се трудех, в смисъл, че скоро се оказах доста приемлив вещер, много добър фехтовчик в източняшкия стил и освен това се научих да преживявам сам.

Много неща научих по това време, но едва след години можах да осъзная повечето от тях. Например научих, че за да не си сам, са нужни пари. Не разполагах с такива, нито със средства да ги придобия (ресторантът, който наследих от баща си, ми даваше възможност да преживявам и нищо повече), но този урок ми се наби в главата за в бъдеще.

Мисля, че по това време най-много ми помогна упражняването на вещерство. Можех да правя неща и да виждам резултатите. Понякога, в онова особено състояние на транс, в което изпадат вещерите по време на заклинанията, гледах на цялата работа като на метафора на живота ми и се чудех дали някога ще мога да поставя под контрол целия си свят и просто да го накарам да е такъв, какъвто го искам.

По-късно, след като се съвземех от усилието да извадя сол от морска вода или нещо също толкова полезно, си взимах лепипа и излизах да пребия няколко орки.

Другото, което направи дядо ми, беше, че настоя — също като баща ми — да получа добра основа по драгарска история. Намери ми един източняшки учител (при това ме накара да си платя за тези уроци), който се оказа доста добър в тези неща, но също така знаеше нещо за историята на Фенарио, източното кралство на предците ми. Понаучих малко и езика.

Понякога се чудя каква ли ще ми е ползата от тези неща, но после се замислям за остатъка от живота си и просто преставам да мисля за това.

О, добре.

И така, слязох. Този път — наистина тихо. Очите ми вече бяха привикнали с тъмното, а отдолу имаше някаква смътна светлина; можех да се движа бързо. Стъпалата бяха тесни и високи, но от здрав камък. Парапет нямаше. Съсредоточих се да стъпвам безшумно.

Прегледах плана: слизам до нивото, където Лораан — надявах се — щеше да пази такива неща като души, затворени в магьоснически тояги, отключвам вратата (като първо разбивам магиите така, че да не го предупредят) и карам Мороулан да нанесе изненадващата си (надявахме се) атака над отбраната на замъка, достатъчно силно и достатъчно дълго, за да може да телепортира и двама ни навън.

Никога не бях зависил от каквато и да било форма на магия, за да се измъкна от нещо. Това не ми харесваше. Прехвърлих наум различните други възможни начини да се измъкна. Изобщо не ми отне време.

Аха! Дъното!

Имаше един пазач. За разлика от двамата горе, дремеше, което му спаси живота. Погрижих се да не се събуди преждевременно и продължих. Наляво двайсет и пет крачки, и до една врата. Тази беше голяма и здрава, а ключалката, както ми бяха казали, беше сериозна. Огледах я и се оказа вярно. Но и аз съм доста добър.