Бях почти на шестнайсет, когато реших, че съм достатъчно голям, за да пренебрегна съвета на дядо и да почна да си нося рапирата. Не бях много добър, но пък тя беше остра.
Бях я носил по-малко от една неделя, когато разбрах, че дядо ми все пак е прав. Връщах се към ресторанта от пазара. Като си помисля сега, един източняк с рапира на кръста, помъкнал кош, пълен с риба, месо и зеленчуци, трябва да е изглеждал малко абсурдно, но тогава не си го мислех.
Чух смях и видях две хлапета, горе-долу на моята възраст (разликата в бързината на растежа се отчита), облечени в цветовете на дома на Ястреба. Явно се смееха на мен. Навъсих им се.
Единият се изсмя по-силно и рече:
— Мислиш се за много опасен, нали? — Забелязах, че и той носи оръжие.
Викам му:
— Може и да съм.
А той:
— Ми що не ни покажеш колко си опасен?
Оставих коша на земята, влязох в близката уличка, обърнах се и извадих рапирата, с разтуптяно сърце. Двамата тръгнаха след мен и оня с оръжието поклати глава в насмешливо съчувствие. Беше доста по-висок от мен и сигурно имаше основание за самоувереността си.
Извади меча с дясната си ръка и един дълъг боен нож — с лявата. Отбелязах, че вероятно няма да използва магия, иначе ножът в лявата ръка щеше да е по-различен. Спомних си думите на дядо ми и наум натъртих малко повече на „вероятно“.
Той застана срещу мен, в пълен фронт, протегнал напред ръце, дясната и десния крак — малко повече. Аз застанах така, че откривах само едната си страна, и на лицето му се изписа изненада.
— Дай да те видим — казах.
Той направи крачка към мен и атакува. До този момент нямах представа какво предимство в бързина и техника е източняшкият стил на фехтовка. Всъщност се зачудих защо влага толкова голямо усилие и това чудене ми попречи да го перна по откритата горна част на ръката. Все пак ми остана време да се отдръпна и ударът му не ме засегна.
Той нападна отново, по същия муден, глупав начин и този път вече го пернах през ръката, преди да се отдръпна. Той изпъшка и отпусна ножа.
Сърцето му беше вече съвсем открито, без никаква защита. Можех ли да устоя? Заковах го. Той нададе вой, изпусна и двете оръжия, залитна назад и се затъркаля по земята. Още преди да е паднал, бях насочил върха на оръжието си към приятеля му, който ме беше зяпнал опулен.
Тогава пристъпих към ранения и както си стоеше, изтрих острието в дрехите му, като продължавах да го гледам в очите. После прибрах рапирата в ножницата, излязох от уличката, вдигнах си коша и продължих към къщи.
По пътя реших, че дядо със сигурност знае за какво ми говори: да носиш оръжие значи да си търсиш белята.
Продължих да го нося.
Всеки би трябвало поне веднъж да получи възможност да наблюдава битка между двама чародеи. Точно тази обаче щях да предпочета да наблюдавам от голямо разстояние. Въздухът между тях сякаш заигра и ми беше много трудно да фокусирам погледа си. Лораан държеше в дясната си ръка тояга, изпъната напред. Върхът й сияеше в нещо златисто, а зад сиянието пробягваха неясни мъгливи образи. Другата му ръка непрекъснато махаше във въздуха и понякога ушите ми щръкваха — не ми е ясно от какво.
Можех да разбера, че Мороулан е притиснат здраво. Беше изгубил малкото предимство в началото и се беше опрял на стената. Пред него се виждаше черна мъгла, която удържаше нещо невидимо, мъчещо се да пробие към него. Дори от трийсетте стъпки между нас можех да видя капките пот по челото му.
Лораан направи крачка напред. Мороулан вдигна ръце. Черната мъгла пред него се сгъсти. Спомних си една стара максима: никога не нападай чародей в замъка му. Черната мъгла изчезна и Мороулан сякаш се присви, притиснат в стената. Лораан направи още една крачка напред и вдигна ръце. Спомних си друга стара максима, този път свързана с магьосници и ножове. Лораан вече беше с гръб към мен, повече или по-малко.
Камата ми го улучи високо в гърба, макар и не точно в гръбнака. Той се олюля. Мороулан се изправи и направи крачка напред. Лораан моментално изчезна — един от най-бързите телепорти, които съм виждал. Мороулан махна с ръка, блесна ярка светлина, но не мисля, че постигна нещо с нея. Влязох в стаята и се приближих до него.
Той се обърна към мен.
— Благодаря, лорд Талтош.
Свих рамене и казах:
— Не мога да измисля как да я измъкна тая тояга от онова, в което е тикната.
— Добре. Дай да…
Тряс. Вратата се пръсна и през нея почнаха да се изливат драгари. Поне квинтилион, плюс-минус милионче. Повечето бяха с острите брадички и високите чела на дома на Дракона, въпреки че зърнах и един-два дзура. Всички носеха черно-белите ливреи на атира. Погледнах дългите им мечове, докато изваждах хубавичката си рапирка, и въздъхнах.
Читать дальше