Стивън Бруст - Талтош

След като слугата излезе, без да отговори или да се кланя учтиво, Мороулан каза:

— Дали да не помоля Некромантката да намине насам? — Не ми стана много ясно кого има предвид, но много добре долових главната буква.

— Не — отвърна Чародейката. — Може би по-късно, ако възникнат проблеми.

Мороулан кимна и попита:

— А тук как минаха нещата?

— Трудно. — В този момент забелязах, че Сетра Лавоуд изглежда леко изтощена и посърнала, сякаш току-що е преживяла нещо доста неприятно. Е, не беше моя работа.

Очите й се спряха на веригата, която още стисках в лявата си ръка.

— Това твое ли е?

— Да.

— Къде го намери?

— Даде ми го един чародей атира.

Тя май ми се усмихна. Леко.

— Колко мило от негова страна. — Погледна я малко по-продължително и ме попита: — Даде ли й някакво име?

— Ъ? Не. Трябва ли?

— Вероятно.

— Ще благоволиш ли да ми обясниш?

— Не.

— Добре.

Тя взе тоягата и излезе от стаята. Увих веригата на лявата си китка и попитах Мороулан дали ще бъде така добър да ме телепортира до вкъщи. Каза, че ще го направи, и го направи.

Кийра я срещнах за първи път, когато бях на единайсет, по време на една свада в ресторанта на баща ми, и тя беше необичайно мила — първият драгар, отнесъл се толкова добре с мен. Оттогава се виждаме от време на време. Веднъж я попитах защо ме харесва, след като всички други драгари ме мразят. Тя само се усмихна и ми разроши косата. Повече не съм си правил труда да я питам, но много съм се чудил.

Носеше сивото и черното на дома Джарег, в който баща ми беше откупил правото на благородническа титла, но в един момент разбрах, че всъщност работи за организацията — тоест че е крадла. Това изобщо не ме смущава — винаги съм го смятал за възхитително. Освен това Кийра ме понаучи на някои неща, например как да отварям ключалки, да изключвам магически аларми и да се придвижвам през тълпи, без да ме забележат. Предлагаше ми да ме учи и на още, но просто не можех да се възприема в ролята на крадец.

Не искам да ви разправям за цялата досада, свързана с въртенето на ресторант, но дойде един момент — мисля, че бях на петнайсет — когато се видя, че май ще трябва да го продавам заради някаква шантава история с данъци. Докато се мъчех да реша как да се оправя, натискът неочаквано се вдигна и имперският бирник престана да ми идва на гости.

Не съм от тези, дето оставят работите току-така, затова почнах да го търся, за да разбера какво става. Веднъж го видях да притиска друг търговец в района и го попитах.

— Уредено е — каза ми той.

— Как?

— Платено е.

— Кой е платил?

— Не беше ли ти?

— Може би.

— Как така „може би“?

Помислих бързо.

— Липсваха ми малко пари — рекох, — и един трябваше да го уреди, та просто исках да се уверя, че е уредено.

— Джерег го плати. Една дама.

— Със сиво наметало с голяма качулка? С дълги ръце и нисък глас.

— Точно така.

— Добре. Благодаря.

След една неделя забелязах Кийра в една уличка. Отидох при нея и казах:

— Благодаря.

Тя ми отвърна изпод качулката:

— За какво?

— Че ми плати данъците.

— А, това ли? Няма нищо. Искам да ми дължиш услуга.

— Ами аз вече ти дължа около сто — казах. — Но ако мога да направя нещо за теб, ще го направя с удоволствие.

Тя се поколеба, след което отвърна:

— Има едно нещо.

Останах с беглото впечатление, че го измисля в момента, но все пак казах:

— Чудесно. Какво е?

Тя ме изгледа втренчено. Прехапа устна и изведнъж се стъписах, че драгарите също го правят.

Винаги ме е изненадвало колко млада изглежда, стига да не я гледаш в очите. Огледа уличката бавно и много внимателно, Когато отново се обърна към мен, държеше нещо. Взех го. Оказа се малко прозрачно шишенце с тъмна течност, може би около унция.

— Можеш ли да ми го пазиш? — попита Кийра. — Не смятам, че ще е опасно за теб. Но за мен е опасно да го държа точно сега.

Огледах шишенцето да видя колко е чупливо. Като че ли не беше много. После казах:

— Разбира се. Колко време искаш да ти го пазя?

— Не много. Двайсет-трийсет години.

— Ама, Кийра…

— О. Да. Предполагам, че за теб това е дълъг срок. Е, може би няма да е толкова дълго. И както казах, за теб не би трябвало да е опасно.

Подаде ми и една малка торбичка на връв. Пъхнах вътре шишенцето и я завързах на шията си. Попитах:

— А какво има вътре?

Тя помълча, сякаш премисляше, и после каза:

— Кръвта на една богиня.

— О? Няма да питам повече.

Събудих се от гъдела на полуоформяща се мисъл в тила ми и осъзнах, че някой се опитва да ме достигне псионично. Събудих се още, видях, че е почти призори, и позволих контакта.