Стивън Бруст - Талтош

— Алийра. Добре, това го разбрах.

— Алийра попадна във взрива на град Адриланка, който събори Империума.

— Ясно. Дотук схващам.

— Аз успях да я спася.

— Тук вече ми се губи. Мороулан не каза ли, че е мъртва?

— Е, да.

— Ами тогава…

Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола си.

„Ти разбираш ли нещо повече от мен, Лойош?“

„Да, шефе. Вече разбрах, че си се забъркал с двама абсолютни сбърканяци“.

„Благодаря“.

— Смъртта не е толкова просто и праволинейно нещо, колкото може би си мислиш — продължи Сетра. — Тя е мъртва, но душата й е била опазена. Беше изгубена след Междуцарствието, но ние я намерихме, с твоя помощ, както и с помощта на… е, още някои. Вчера най-после си я върнахме.

— Добре. Чудесно. Тогава защо е цялата тая разходка до Пропадите при Портата на смъртта? — Наложи ми се да потисна ледените тръпки при произнасянето на тези думи.

— За да успеем, ни трябва жива душа, ако не живо тяло. Тялото би било по-добре, но Некромантката не може да ни снабди с… Все едно. — Гласът й заглъхна и по лицето й пробяга сянка на отчаяние.

— Ето че стигаме до същото — казах аз. — Първо казвате, че имате душата й, после казвате, че…

— Душата — каза Сетра Лавоуд — не е толкова просто и праволинейно нещо, колкото може би си мислиш.

— Страхотно. — Не съм сигурен, но мисля, че тук Чаз може би леко се подсмихна. — Добре, все едно, как се е озовала в тоягата?

— Сложно е. Все пак там я вкара Лораан. Намерил я е скоро след Междуцарствието. Сега…

— Как разбрахте как изглежда тоягата?

Тя ме изгледа с укор.

— Моля ти се, все пак мога да се справя с едно елементарно ясновидство.

— О. Е, извинявай, че съм жив, нали?

— Извинен си.

— Та какво е състоянието на душата й в момента?

Тя помълча дълго и накрая каза:

— Имал ли си някога повод да използваш моргантско оръжие?

Постарах се да запазя безизразна физиономия.

— Може би.

— Но са ти познати?

— Мда.

— Знаеш ли, че моргантските оръжия не могат да унищожат душата на някой, който вече е мъртъв?

— Хмм. Май не съм се замислял върху това. Никога не съм имал повод да ръгам моргантски оръжия в трупове. Но е логично, предполагам.

— Истина е. И все пак душата все още е там, иначе пресъживяването нямаше да е възможно.

— Добре. Това го приемам.

— И знаеш, че понякога телата на онези, които се радват на висока почит в своите домове, биват изпращани през Пропадите при Портата на смъртта, за да вървят по Пътеките на мъртвите?

— И за това съм слушал.

— Значи можеш да разбереш…

— Разбирам, че на източняците не е позволено да влизат в Пътеките на мъртвите и че, във всеки случай, никой освен императрица Зерайка не се е връщал жив.

— И едното, и другото е вярно — каза Сетра. — Но двата факта, събрани наедно, може би показват, че на един източняк би се позволило да…

— Може би?

Тя се поколеба.

— Смятам, че е възможно.

— Страхотно. И за да направя това, какво получавам?

— Можем да платим…

— Изобщо не искам да го чуя. Някои суми са толкова високи, че стават безсмислени. За по-малко от това няма да го направя.

Двамата се спогледаха.

Мороулан каза:

— Много би ни се искало да те убедим. За нас това означава много, а няма кой друг да го направи.

— Този разговор започва да ми звучи познато — отвърнах. — Двамата сте го намислили от самото начало, нали?

— Обмисляхме го като възможност — каза Тъмната дама на Дзур планина.

— И сега казвате, че ще ме убиете, ако не го направя.

— Не — отсече Мороулан. — Казваме само, че ще ти бъдем много благодарни, ако го направиш.

Учеха се как да се пазарят с мен. Това можеше да е добро или лошо.

— Вашата благодарност ще е нещо много приятно, но ако вече съм мъртъв…

— Смятам, че можеш да оцелееш — каза Сетра.

— Как?

— Била съм там. Мога да ти кажа кои пътеки да хванеш и кои да избягваш, да те предупредя за опасностите, на които може да се натъкнеш, и как да се защитиш. Така ще ти остане само една опасност и смятам, че фактът, че си източняк, чието място не е там, ще е достатъчен, за да…

— Каква е тази опасност?

— От онези, които владеят мястото. Властелините на Съда.

Никак не ми прозвуча добре. Чу се рязко вдишване откъм Чаз, който по време на цялата беседа стоеше на обичайната си позиция.

— Властелините на Съда?

— Да де — каза Сетра. — Боговете.

Забелязах, че стилетът, който бях забил в земята, вибрира, и се зачудих какво ли може да означава това. След малко долових ниско глухо жужене. Съсредоточих се върху него, докато не улових тактовете.