Стивън Бруст - Талтош

Криотата ме поздрави с тихо пръхтене (по-добре не мога да го опиша) и ми кимна към едно мрачно място, където се оказа, че има стол, направен от кожени ремъци, оплетени върху дървена рамка. Седнах предпазливо, но столът като че ли нямаше намерение да се разпада, затова се отпуснах. Беше малък за драгар, от което ми стана приятно, тъй като драгарите са по-високи от човеците, а е досадно да седиш в стол, предназначен за някой доста по-едър.

Обущарят излезе, вероятно за да уведоми Нийлар, че съм тук. Нийлар беше оня, който ме нае, след едно неприятно запознанство, свързано с игра на шерийба в дъното на същата сграда. Кийра, както разбрах по-късно, се беше намесила в моя полза, така че идвах да работя за него. Освен това трябваше да се срещна с партньора си.

— Ти трябва да си Влад Талтош — каза той.

Скочих и за малко да извадя камата от ръкава си.

„Мама?“

„Всичко е наред, Лойош“.

Седеше точно срещу мен и в смътната светлина по някакъв начин го бях пропуснал. На лицето му имаше усмивка, може би от това, че подскочих, но реших да не го намразвам веднага.

— Да — отвърнах му. — А ти трябва да си Крейгар, нали?

— Щом трябва.

— Хм.

Гледаше ме със същата сардонична физиономия. Зачудих се дали се опитва да ме вбеси толкова, че да го нападна, за да види дали мога да се владея. Ако беше това, не понасях да ме изпитват. Ако не, просто беше кретен.

— Един тип дължи някакви пари на Нийлар — каза той. — Не са много… четиридесет империала. Но е голям инат. Ако ги вземем, си делим четири империала. — Запазих спокойствие, въпреки че бях удивен, че съдружникът ми не смята четиридесет империала за много пари. Това, реших, може би ми обещаваше едно добро бъдеще.

Той продължи:

— Тръгваме ли? — И докато го казваше, ми подаде нещо, което се оказа гладка пръчка, дебела три-четири сантиметра и дълга две стъпки. Стиснах я. Беше достатъчно тежка, за да пребие всекиго. Той продължи: — Нийлар каза, че знаеш как се използва това.

— Мисля, че да — отвърнах и надигнах тоягата. — Също като крак от стол.

— Какво?

— Все едно. — И му върнах усмивчицата, вече по-наперено. — Да вървим.

— Ами хайде.

Щом излязохме, казах:

— Ти ще говориш, нали?

— Не. Ти.

— Колко време ще те няма, Влад?

— Не знам, Крейгар. Ще трябва просто да се грижиш за нещата колкото може по-добре. Ако извадя късмет, ще се върна до три-четири дни. Ако не извадя, изобщо няма да се върна.

Той захапа устна, навик, който, предполагам, е прихванал от мен.

— Надявам се, че ще изкараш нещо от това.

— Мда. Аз също.

— Е, тогава късмет.

— Благодаря.

Двамата с Лойош се запътихме към кръчмата на Ференк. Домакинът веднага ме позна и се постара да смени навъсената си физиономия. Когато обаче се появи и Мороулан, видях как отново присви устни и едва не изсъска. Усмихнах се и казах:

— За двама, моля. Искаме трупове и водорасли. Сигурен съм, че все още знаеш как се наливат.

Знаеше и останах доволен, че Мороулан хареса фенарийското бренди от праскови, но и малко разочарован, че вече знае за него, знаеше дори как се произнася името му на фенарийски. Обаче не знаеше за съществуването на „При Ференк“. Мисля, че и на него му хареса, че е единственият драгар в кръчмата. Спомних си за срещата с Кийра (случайно? Ха!) и се зачудих как ли щяха да понесат постоянните гости това, че се е отбил един драгар, и що за репутация щях да си създам в това място. Във всеки случай на Мороулан му хареса много повече, отколкото на Ференк.

Жестоко.

Излязохме навън, след като обърнахме по две чаши, и пред прага Мороулан спря. Застанах до него. Той затвори очи и се скова, след което ми кимна. Стегнах се и Южна Адриланка изчезна. Очаквах да изпитам гадене и го изпитах.

Мразя го това.

Обектът живееше на около половин миля. Колкото да убием времето, докато вървим, помолих Крейгар да ми каже нещо за него.

— Не знам, Влад. Знам само, че е орка и че дължи парите на Нийлар от доста време.

— Орка ли? Радвам се да го чуя.

— Защо?

— Нищо. — Той ме изгледа, но си замълча. — Голям ли е?

Крейгар сви рамене.

— Какво значение има? Удряш го достатъчно силно и ще падне.

— Това ли искаш да направим? — попитах и си спомних съвета на Кийра. — Да почнем да размахваме тоягите? — Усетих, че съм изнервен. Когато се хващах да бия драгарите, които ме бяха били, винаги ставаше изведнъж. Никога не бях излизал, за да го направя нарочно. Има разлика.

— Както кажеш.

Спрях.

— Какво значи това? Ти си го правил преди; аз не съм. Защо аз трябва да взимам всички решения?