Стивън Бруст - Талтош

„Провери, Лойош“.

„Добре, шефе“.

Стояхме така повече от минута, Мороулан продължаваше да се взира, а Лойош летеше в указаната му посока. После Лойош каза: „Шефе, трябва да видиш това“.

„Добре. Покажи ми“. Затворих очи и го оставих да изпълни ума ми.

Гледката наистина си я биваше.

Съществата бяха двайсетина и никога не бях виждал нещо да тича по-бързо от тях. Имаха по четири крака и от кръста надолу приличаха на грамадни котки, по-малки от дзури, може би с големината на тиаса, но без криле. От кръста нагоре приличаха на човешки същества. Носеха копия.

„Коткокентаври ли, Лойош?“

„Мисля, че да, шефе. Не знаех, че наистина съществуват“.

„Аз също. Интересно“.

„Мисля, че идват към нас“.

„Мда“.

Прекъснах връзката — вече можех да ги видя със собствените си очи — постепенно оформящи се мъгливи фигури в далечината. Вийра, ама колко бързи бяха само! Забелязах, че Мороулан не е докоснал меча си, и това донякъде ме успокои. После започнах да ги чувам: глухо трополене, което ме накара да осъзная, че трябваше да съм ги чул много по-рано. Придвижваха се смайващо тихо за ръста си.

И изведнъж вече бяха пред нас. Спряха. Подпряха копията си на земята и човешките им лица ни загледаха с умерено любопитство. Копията им бяха с метални върхове и реших, че това трябва да е важно. Останах с впечатлението, че тичат, защото така им харесва. Никое от тях не беше задъхано. Гледаха ни, без да мигат, като котки. Дрехи не носеха, но много от тях носеха торби на гърбовете си или провиснали на хълбоците. Мускулите по черните им крака бяха адски впечатляващи.

— И какво друго правите за удоволствие? — попитах ги.

Мороулан се обърна и ме изгледа ядосано. Коткокентавърът, който ги водеше и който определено изглеждаше женски, ме изгледа и се усмихна леко.

— Гоним разни неща — каза тя. Говореше драгарски без никакъв акцент.

Лойош кацна на рамото ми и очите на водачката се разшириха.

— Аз съм Влад Талтош.

— На мен ми викат Мъглата.

Един коткокентавър с червени очи каза:

— Това е, защото си хвърля копието като…

— Млъкни, Бренди. — Последва смях, в който се включи и Лойош, макар че само аз го забелязах.

— Джерегът на рамото ти… твой приятел ли е? — попита Мъглата.

— Ммм… да.

— Джерегите се хранят с мъртви коткокентаври.

— И с мъртви хора също — отвърнах. Това, изглежда, я задоволи.

— Какво ви води във Вечните равнини? — попита тя.

— Пътуваме за Пропадите при Портата на смъртта — отговори Мороулан и цялата тайфа коткокентаври отстъпи крачка назад. Наведох се, откъснах си една ягода и я лапнах. Изчаквах.

След малко Мъглата каза:

— Сигурно имате сериозна причина.

Мороулан понечи да отговори, но друг коткокентавър каза:

— Не бе, просто са излезли на лов за чучулиги.

— Не се обаждай, Бърч — каза Мъглата.

— Я кажи, тия копия истински ли са? — попитах я.

— Млъкни, Влад — сряза ме Мороулан.

Лойош изглеждаше почти на ръба на истерията. Някои от коткокентаврите като че ли бяха в същото положение. Както и аз. Мороулан и Мъглата се спогледаха и поклатиха тъжно глави.

Мъглата каза:

— Ако изчакате тук… преследваме една много голяма дива кетна — каза Мъглата. — Като я свалим, ще си я разделим с вас.

— Ние пък ще запалим огън — каза Мороулан и добави: — Мм, вие все пак печете месото, нали?

— Не, предпочитаме го сурово, прясната кръв на жертвата да капе по… — почна Бренди.

— Млъкни, Бренди — каза Мъглата. — Да, добре ще е да напалите огън.

— Е, до скоро тогава — каза Мороулан.

— Мисля, че ще е съвсем скоро — отвърна Мъглата. После коткокентаврите се обърнаха и препуснаха натам, откъдето бяха дошли.

Близо до жилището ми имаше един добър шивач. Навестих го късно следобед на другия ден и си поръчах дълго сиво наметало. Поръчах си също така и кожен елек, с оребряване около яката. Много ми се искаше и шапка с перо, но нямаше.

— Доста пари сме посъбрали, а? — каза шивачът.

Не знаех какво да кажа, затова само му кимнах рязко. Не знам как го изтълкува, но очите му леко се разшириха, като че ли от страх. Когато се обърнах, ме обзе лека тръпка на възбуда и казах през рамо:

— Очаквам ги до една неделя.

Продължих още малко по улицата и си купих комплект ножове за мятане. Прибрах се и почнах да се упражнявам с тях.

След това се явих при Нийлар. Той ми кимна и ме прати в стаята с играта на шерийба. Само преди два дни играех там и един едър джерег ме беше изхвърлил, след като се забърках в свада с друг клиент. Сега седях на мястото на джерега. Стараех се да изглеждам отпуснат и безразличен като него. Предполагам, че успявах донякъде.