Стивън Бруст - Талтош

Във всеки случай бях точно на седемнайсет години, когато за първи път ми платиха, за да убия човек.

На другата заран се сбогувахме с коткокентаврите. Мъглата и Мороулан си размениха думи, които ми се сториха леко формални и помпозни и от двете страни. Двамата с Бренди се позабавлявахме, като си правехме майтап с тях, а Лойош също подхвърли няколко забележки.

После Мъглата дойде при мен: махаше с опашка и като че ли се усмихваше. Каза ми:

— Ти си добър приятел.

Отвърнах:

— Благодаря.

Тя замълча и се уплаших, че се стяга за някаква реч, при която сигурно щеше да ми е трудно да запазя сериозна физиономия, но след това сниши копието си, докато металният му връх не се оказа на няколко пръста от гърдите ми. Лойош се стегна като пружина.

— Можеш да пипнеш копието ми — каза Мъглата.

О! Колко мило. Едва се сдържах да не погледна към Бренди, да видя дали не се киска. Но какво толкова. Пипнах го, след което извадих рапирата си и рекох:

— Можеш да пипнеш сабята ми.

Тя го направи, много тържествено. И знаете ли, като оставим сарказма настрана, бях трогнат от всичко това. Мъглата кимна за последен път на Мороулан, след което поведе приятелите си, или племето, или спътниците си, или каквито там се падаха, през равнината. Двамата с Мороулан ги погледахме, докато не се скриха от погледа ни, после си събрахме нещата и поехме към планините.

След като повървяхме още няколко часа, Мороулан отново спря, загледа се право напред, към подножието на планините, и рече:

— Струва ми се, че вече мога да различа достатъчно детайли, за да ни телепортирам безопасно.

— Гледай да си сигурен — посъветвах го. — Дай да си походим още няколко часа, а?

Той само ме изгледа.

— Сигурен съм.

Прикрих стона си и промълвих:

— Ами добре. Аз съм готов.

Той впери очи в планините пред нас, а аз се наместих до него. Всичко се беше стаило и се чуваше само дъхът ни. Той вдигна много бавно ръце, вдиша шумно и също толкова бавно ги свали. Вътрешностите ми се надигнаха и затворих очи. Усетих, че теренът под краката ми се е променил, отворих очи, огледах се и за малко не паднах.

Намирахме се на стръмен склон и гледах надолу. Лойош изпищя и се мушна под наметалото ми, докато се мъчех да запазя равновесие. След като помахах малко с ръце, успях.

Въздухът беше студен и хапеше злобно. Зад нас се виждаше неописуемо зелен простор. Наоколо се виждаха планински височини, стръмни и скалисти. Успях някак да седна, без да изгубя равновесие. После подпрях торбата си под главата за възглавница и се опънах по гръб на склона, та да изчакам гаденето да мине.

След няколко минути Мороулан каза:

— По-близо от това не можехме да стигнем.

— Какво значи това? — попитах.

— Когато приближиш долината Зелена мъгла, магьосничеството става по-трудно. А стигнеш ли Портата на смъртта, става невъзможно.

— Защо?

— Не знам.

— Сигурен ли си, че е вярно, или е само мълва?

— Сигурен съм. Бях над Пропадите със Зерайка и задържах някакви местни разбойници, докато тя се спускаше. Ако можех да използвам магьосничество, щях да го направя.

— Разбойници ли?

— Да.

— Очарователно.

— В момента не виждам разбойници.

— Страхотно. Е, ако дойдат, може да те познаят и да ни оставят на мира.

— Никой от онези няма да дойде.

— Хм, разбирам.

— Сега разбойниците са много по-малко, отколкото по времето на Междуцарствието, Влад. Няма защо да се безпокоиш. Онези времена бяха по-диви.

— Липсват ли ти? — попитах.

Той сви рамене.

— Понякога.

Продължих да се оглеждам и видях няколко кръжащи в далечината джереги. Попитах: „Лойош, видя ли джерегите?“

„Видях ги“. Продължаваше да се крие в наметалото ми.

„Какво става, приятел?“

„Шефе, ти не ги ли видя?“

Тогава погледнах отново, но не можах да схвана проблема, докато един от тях не кацна на една скала над нас. И мащабите изведнъж се откроиха.

„Кълна се във Феникса, Лойош! Та те са по-големи и от мен!“

„Знам“.

„Не мога да повярвам. Виж ги!“

„Не ща!“

Надигнах се бавно, взех си торбата и кимнах на Мороулан. Продължихме още два часа нагоре по склона и стигнахме билото. Гледката беше величествена, но Лойош не можа да я одобри. От време на време по някой гигантски джерег прелиташе толкова близо над нас, че не можех да го виня. След още около час стигнахме до един широк бърз поток.

Мороулан зави и тръгна по течението му и след два часа потокът се превърна в рекичка. Някъде по тъмно стана вече река и си намерихме място за последен бивак.