Стивън Бруст - Талтош

Както и да е, след около две недели шефът поиска да ме види. Влязох в кабинета му и той каза:

— Затвори вратата.

Затворих я. Бяхме сами и почнах да се изнервям.

— Седни, Влад — каза той.

Седнах и рекох:

— Да, шефе?

Той облиза устни.

— Имаш ли интерес да ми свършиш малко работа? — Долових съвсем леко натъртване на думата „работа“.

Устата ми пресъхна. След близо година бях усвоил достатъчно от жаргона, за да знам какво означава тази дума, Бях изненадан, стъписан и всичко останало. Така и не беше ми хрумвало дотогава, че някой ще го поиска от мен. От друга страна, изобщо не ми хрумна да откажа, така че казах:

— Разбира се.

Той изглеждаше леко успокоен.

— Добре. Ето го обекта. — Подаде ми рисунка на драгар. — Познаваш ли го?

Поклатих глава.

— Няма значение. Казва се Кин. Бияч е при… все едно. Як е, тъй че не рискувай. Живее на улица „Грънчарски пазар“, близо до Кураж. Мотае се в „При Гръф“. Знаеш ли го?

— Да.

— Отскача в един бардак три врати по-нагоре в повечето свършъци и не поема охранителна работа много често, но няма график. Това стига ли ти?

— Предполагам.

— Напоследък не излиза много често сам, тъй че може да ти се наложи да изчакаш, докато получиш възможност. Няма лошо. Отдели колкото време трябва, за да стане добре, и гледай да не те видят. Пази се. И не го искам пресъживим. Можеш ли да се справиш?

— Да.

— Хубаво.

— Има ли аларми в жилището си?

— А? О, стой настрана от жилището му.

— Защо?

— Там не пипаш.

— Що не?

Той ме изгледа продължително и каза:

— Виж, той е джерег, нали?

— Да.

— И ти си джерег, нали?

— Да.

— Значи в дома му не.

— Окей.

— Също така не го доближаваш, когато е при някой храм, олтар или нещо такова.

— Ясно.

— Освен това е женен. Не го пипаш, докато е с жена си.

— Ясно. Използвам ли и двете си ръце?

— Не се прави на шут.

— И това ли да не правя?

Лойош, който беше започнал да крачи по рамото ми, надникна в рисунката и изсъска. Предположих, че е хванал нещо повече от мен. Шефът отвори уста, но си замълча. Подаде ми кесия. Взех я и ми се стори много тежка.

Попитах:

— Какво е това?

— Заплащането ти. Две хиляди и петстотин златни империала.

Когато можах отново да проговоря, казах:

— О.

Накладохме огън на прилично разстояние от реката и опекохме останалото месо от кетната. Ядохме бавно и мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли. Лойош се измъкваше от наметалото ми колкото да свие някоя мръвка и отново се скриваше вътре.

След като се нахранихме, Мороулан предложи да си починем.

— Някои казват, че да спиш, докато си по Пътеките, носи лош късмет. Други казват, че е невъзможно. Трети не казват нищо по въпроса. — Той сви рамене. — Не виждам смисъл да рискуваме. Бих искал да сме колкото може по-отпочинали, преди да започнем.

След това погледах как Мороулан приготвя ремъци, с които да стегне тоягата на гърба си, за да може да борави с двете си ръце при спускането. Отвих си веригата от лявата китка и я огледах. Завъртях я няколко пъти. Държеше се като всяка друга верига, което беше или заради мястото, където се намирахме, или защото нямаше какво друго да прави. Прибрах я, помислих дали да не проверя това, което Мороулан каза за магьосничеството, но се отказах.

Забелязах, че Мороулан ме гледа. После попита:

— Даде ли й име?

— На веригата ли? Не. Какво име е подходящо?

— Какво прави?

— Когато я използвах, действаше като щит срещу разните неща, дето чародеят ги мяташе по мен. Какво ще кажеш за „Маготрепач“?

Мороулан сви рамене и не отговори.

„На мен ми харесва, шефе“.

„Добре. Значи остава това. Много ми е трудно да съм сериозен с даването на име на една верига“.

— Ами, да почваме тогава — каза Мороулан.

Кимнах, увих Маготрепач около китката си и станах. Върнахме се при Пропадите и гласовете ни отново се удавиха в шума на водопада. Забелязах, че има пиедестал съвсем близо до ръба, и видях, че на него е изсечена атира. Мороулан върза единия край на въжето около пиедестала — според някои това сигурно е проява на лош вкус, не знам.

Въжето изглеждаше тънко и се оказа много дълго. Той хвърли другия му край в пропастта. Устата ми пресъхна.

— Достатъчно ли е здраво? — изломотих.

— Да.

— Добре.

— Аз тръгвам пръв — каза Мороулан.

Обърна се с гръб към Пропадите, стисна въжето и почна да се спуска. Изпитах неволно желание да клъцна въжето и да побягна, но вместо това го стиснах здраво и се приготвих за спускане. Обърнах се и извиках надолу, надмогвайки рева на водопада: