Стивън Бруст - Талтош

Твърде зает бях с това да се боря с течението и да не изпускам Мороулан от очи, за да се изплаша толкова, колкото се полагаше, но всъщност не се оказа толкова дълго — излязохме на брега и рухнахме един до друг.

Лявата ми ръка замръзна и част от мен осъзна, че е надвиснала над руната. Дясната ми ръка продължаваше да блуждае без посока; след това и тя спря. Беше точно над треперещия нож.

Време за едно дълбоко вдишване, след което издишах много бавно.

Не смятам, че някога отново ще видя толкова много трупове на едно място. Не че държа, между другото. Подробностите ще пропусна, ако нямате нищо против. И преди бях виждал трупове, но тук количеството и разнообразието им правеха гледката много по-неприятна.

Длъжен съм обаче да спомена нещо странно: не миришеше на разложено. Всъщност, като си помислих, разбрах, че единствената миризма, която можех да уловя, бе смътна и серниста, и като че ли идваше от реката, която вече течеше бърза и покрита с бели вълнички. Реката също така предлагаше единствените звуци, шумолеше по сивкавите камъни и в песъчливите брегове и се врязваше в плътната глина.

Усетих, че Лойош потръпна под наметалото.

„Добре ли си?“

„Ще го преживея, шефе“.

Надигнах се и погледнах Мороулан. Изглеждаше по-изтощен и от мен. И беше мокър, като мен, и трепереше също като мен, факт, който ми достави перверзно удоволствие.

След малко той усети, че го гледам. Предполагам, че се досети какво си мисля, защото ми се навъси. Надигна се и забелязах, че ръцете му треперят. Намръщи ми се отново.

— Магьосничеството тук не действа — отбеляза той. Гласът му прозвуча малко особено, сякаш говореше през много тънко стъкло. Не чак далечен, но не и съвсем близък. — Жалко, щеше да е добре да се изсуша.

— И вятъра хич го няма — казах. — Май ще си останем мокри доста време. — Гласът ми звучеше по същия начин, което ми хареса още по-малко. Все още ми беше студено, но тук все пак беше по-топло, отколкото в реката.

— Да продължим — каза Мороулан.

— Само след вас, милорд.

Вдигнахме се съответно на крака и се огледахме. Реката зад нас, с труповете от двете страни, пред нас — мъгли.

„Това място е шантаво, шефе“.

„Забелязах“.

„Забеляза ли труповете, дето не вонят?“

„Да“.

„Може би душата издава вонята и след като тези приятелчета нямат души, няма какво да мирише“.

Не попитах Лойош сериозно ли говори, или се шегува, защото не исках да знам. Мороулан пипна дръжката на меча си и провери дали тоягата е на гърба му, с което ми напомни защо сме тук. Стегнах се в кръста, дето се вика, и поехме.

Седях в любимото си дълбоко кресло у дома и размислях как да убия Кин. Исках просто да се приближа до него и да го закова, където и да е и с който и да е. Както вече казах, по принцип тази практика не е лоша. Бедата бе в това, че той знаеше, че се води война, поради което внимаваше да не остава сам.

Не знам защо толкова се бях фиксирал на „При Гръф“ като най-подходящо място за убийството и след време, когато премислих всичко това, реших, че е грешка, и се постарах вече да избягвам такива предварителни постановки. Знаех, че мога да го хвана на някое публично място, защото като дете бях видял да убиват едного тъкмо на публично място — в бащиния ми ресторант. Точно тогава бях срещнал и Кийра, но сега това не е важно.

Предъвках известно време цялото нещо, а Лойош каза:

„Виж, шефе, само за да те поразсея малко, мога да ти помогна“.

„Можеш, как пък не!“

Вървяхме през вихреща се мъгла, която беше само досадна, докато не забелязах, че няма никакво въздушно течение, което да я движи. Изтъкнах го на Мороулан, който ми отвърна:

— Млъкни.

Усмихнах се, а после се усмихнах малко повече, когато краят на един гол клон го шибна в лицето. Той се навъси още повече и продължихме да крачим, но вече по-бавно. Мъглата беше единственото нещо, което можеше да се види освен терена под краката ни, който беше мек, песъчлив и не приличаше на земя, по която могат да растат разни неща. Тъкмо когато стигнах до това заключение, пред нас се оформи сянка, която се оказа дърво, голо като одевешното.

„Шефе, тия дървета защо са голи през лятото?“

„Защо питаш мен? Освен това, ако беше лято, нямаше да е толкова студено“.

„Вярно“.

Появиха се още и още дървета, сякаш изникваха около нас, и ние ги заобикаляхме, като се стараехме да се придържаме повече или по-малко в една посока. Скоро след това Мороулан спря и огледа нещо, което наподобяваше пътека, минаваща диагонално наляво от нас. Размърда челюст и каза: