Стивън Бруст - Талтош

След пет окаяни часа — бях изтръпнал и вкочанен — двамата с Лойош решихме, че Кин няма да се появи. Ако това продължеше така, имах чувството, че ще почна да изпитвам неприязън към него. Разтрих изтръпналите си крака, за да мога отново да вървя, като се надявах, че никой няма да дойде през вратата.

Бяхме нападнати още два пъти: веднъж от нещо малко и хвъркащо и веднъж от една тиаса. И двете не можаха да ни докоснат, и двете ни подминаха след първото налитане. Също така се натъквахме на разклоняващи се или пресичащи се пътеки, между които Мороулан избираше с увереност, за която можех само да се надявам, че е оправдана.

Стигнахме до друг сив камък и Мороулан отново избра да го заобиколим отдясно, отново след много мислене. Казах:

— Същото ли е, както си го запомнил?

Мороулан не отговори.

После малко вдясно от нас се появи едно дебело старо чворесто дърво, с един клон, висящ над пътеката, на около десет стъпки от земята. Една голяма кафява птица — познах, че е атира — ни изгледа с едно око и каза:

„Живи сте“.

Отвърнах: „Как позна?“

„Мястото ви не е тук“.

„Е, не го знаех. Сигурно сме взели грешен завой по Кураж. Ами, тогава просто напускаме“.

„Не можете да си идете“.

„Я помисли малко. Първо казваш, че…“

— Да вървим, Влад — каза Мороулан. Допускам, че е имал малка беседа с атирата, докато аз си водех своята, но може и да не съм прав. Мушнахме се под клона и продължихме по пътя си. Озърнах се през рамо, но дървото и птицата ги нямаше.

Малко по-късно Мороулан застана пред друг сив камък. Този път въздъхна, погледна ме и ни поведе отляво. Каза:

— Ще ни се наложи, рано или късно, иначе никога няма да стигнем до целта си.

— Злокобно звучи.

— Да.

А малко по-късно му викам:

— Можеш ли да ми подскажеш поне какво да очаквам?

— Не.

— Страхотно.

А след това пропадах. Понечих да изкрещя, спрях се и осъзнах, че продължавам да вървя до Мороулан, както преди. Обърнах се към него и леко залитнах. В същия момент и той залитна и лицето му пребледня. Затвори за малко очи и поклати глава, погледна ме и продължи по пътеката.

— Случайно да пропадаше? — попитах го. — Само за миг?

— Да пропадам? Не.

— Тогава какво ти се случи?

— Не държа да го обсъждам.

Не настоях.

Малко по-късно нагазих в тресавище. За миг си помислих, че ще се повтори същото, защото си давах сметка, че в същото време продължавам да вървя, но този път изпитанието не прекъсна. Мороулан до мен се поколеба и каза:

— Продължавай да вървиш.

Послушах го, въпреки че част от ума ми говореше, че с всяка стъпка затъвам все повече. Също така усетих паника откъм Лойош, което никак не помогна, защото се чудех той какво вижда.

Хрумна ми, че Лойош би могъл да чувства моя страх, затова се постарах насила да запазя спокойствие заради него — казвах си, че тресавището е само илюзия. Изглежда, подейства, защото вече се чувствах спокоен, а това ми помогна и образът със затъването се прекрати точно когато водата покриваше устата ми.

Двамата с Мороулан спряхме за малко, вдишахме дълбоко и се спогледахме. Той отново поклати глава.

— Няма ли чисти пътеки до Залите на Съда? — попитах.

— Някои книги имат по-добри пътеки от други — отвърна той.

— Като се върнем, ще открадна някоя от по-добрите и ще почна да продавам копия — рекох му.

— Не могат да се преписват — каза Мороулан. — Някои са опитвали.

— Как така? — викам му. — Думите са си думи.

— Не знам. Да продължим.

Така и направихме и се почувствах много облекчен, когато стигнахме до поредния сив камък и Мороулан хвана пътеката надясно. Тоя път не можа да ни докосне див глиган, а след него — дзур.

Мороулан избираше между нови и нови пътеки и стигнахме до още един камък. Той ме погледна и каза:

— Е?

Свих рамене.

— Щом се налага.

Той кимна и завихме наляво.

Върнах се вкъщи, краката ми се чувстваха по-добре, но настроението ми беше кисело. Реших, че повече не искам да видя „При Гръф“. Определено започвах да се дразня от Кин, който упорито отказваше да се остави да го подредя. Сипах си чаша бренди и се отпуснах в любимото си кресло.

„Толкова с идеята, Лойош“.

„Можем отново да я пробваме утре“.

„Краката ми няма да го понесат“.

„О. Ами тогава какво?“

„Де да знам. Остави ме да помисля“.

Закрачих из жилището; прехвърлях в ума си възможности. Можех да купя някоя магия, да речем, нещо, което действа от разстояние. Но пък тогава някой щеше да знае, че съм го направил, и нещо повече, имаше твърде много защити срещу подобни неща; самият аз си носех един пръстен, който щеше да блокира всякакви опити за прилагане на магии срещу мен и ми беше струвал по-малко от неделната заплата. Вещерството беше случайна и много рискована работа.