Стивън Бруст - Талтош

— Някакви последни съвети, Мороулан?

Гласът му едва се чу, но мисля, че каза:

— Внимавай, тук е мокро и хлъзгаво.

Оставих платеното за работата в жилището си и тръгнах към „При Гръф“. По пътя се зачудих какво ще направя там. Първата ми мисъл беше, че ще го намеря, ще изчакам да излезе и ще го убия. Всъщност планът не беше толкова лош, тъй като гледката на една смърт обикновено обърква свидетелите за това кой точно я е причинил. Но се притеснявах, че като източняк вероятно ще изпъквам сред тълпата, което означаваше, че той щеше да ме забележи, което, както знаех, не беше хубаво. Когато стигнах, все още не бях измислил какво да направя, затова застанах в сянката на една сграда от другата страна на улицата и продължих да мисля.

Два часа по-късно все още не бях измислил нищо, но видях, че моят човек напуска в компанията на друг драгар в джерегско облекло. Свързах се с Имперския глобус и си отбелязах часа просто защото ми хрумна, че е редно да го направя. Изчаках да подминат едно каре и тръгнах след тях. Проследих ги до някаква сграда, за която реших, че трябва да е домът на жертвата ми.

Моята жертва.

Думите отекнаха странно в главата ми.

Отърсих се от тази мисъл и си отбелязах, че Кин и приятелят му като че ли си взимат довиждане. После приятелят се качи горе и остави Кин сам на улицата. Това можеше да се окаже късмет за мен, тъй като сега Кин трябваше да се върне до жилището си сам, което ми даваше няколко карета, докато се приближа зад него и го убия.

Опипах с пръсти камата до рапирата ми. Кин сякаш се олюля за миг, след което стана прозрачен и изчезна.

Телепортира, естествено. И на това ако не му се вика лошо възпитание.

Телепортите могат да се проследят, но не съм достатъчно добър магьосник, за да го направя. Да наема някой за това? Кого? Лявата ръка на джерег имаше достатъчно добри магьоснички, но мизата им беше висока, а и предупреждението на Кийра още ехтеше в ушите ми. А и щеше да означава да си трая и да чакам да ми предложи друга възможност, тъй като никой магьосник не може да работи по толкова студена следа.

Задоволих се с няколко ругатни като най-подходящо за случая — измърморих ги тихо. Бях искал да го свърша още днес, което, като си го помисля сега, беше глупаво, но имах чувството, че парите все още не са мои, докато не съм свършил работата, а можех да ги използвам тези пари. Можех да се преместя в по-хубаво жилище, можех да платя за уроци по фехтовка на източняшки майстор и за уроци по магия от някой драгар, а те не са евтини и…

Не. Не сега. Сега трябваше да помисля как да ги спечеля, а не как да ги похарча. Върнах се в жилището си и обмислих въпроса.

Следващия път, когато се спусна отнякъде по въже, мисля да се опитам да го уредя така, че да е някъде на сухо. Също така държа да виждам дъното.

То като го помислиш, май изобщо няма да го направя.

Изобщо не искам и да предполагам колко дълго сме се спускали. Допускам, че за Мороулан е било по-различно, отколкото за мен, но и това не искам да знам. Ще призная, че ми е любопитно какво ли щеше да стане, ако бяхме маркирали въжето, но не бяхме.

Спускането изобщо не беше забавно. Повечето пъти се хлъзгах по мокрото въже уплашен, че ще кацна върху Мороулан и двамата ще се сринем надолу. Първо дланите ми защипаха от стискането на проклетото въже, после ме заболяха, след това престанах да ги усещам, което ме уплаши. След това забелязах, че ръцете ми се схващат. Изобщо няма да споменаваме за отоците и натъртванията, които краката и тялото ми понасяха от блъскането в скалите по стръмната урва. Успявах някак да не удрям главата си много силно или прекалено често, което според мен е сериозно постижение.

Да кажем просто, че оцелях.

Наистина бе невъзможно да определиш къде точно е дъното.

След това обаче стана малко по-лесно и в един момент се оказах във водата, а Мороулан беше до мен. Водата беше много студена. Зъбите ми почнаха да тракат и видях, че и с Мороулан е така, но бях твърде премръзнал, за да изпитам задоволство. Лойош ядосано се покачи на рамото ми. Шумът продължаваше да е оглушителен, прогизнал бях от глава до пети, а дланите ми горяха от стискането на въжето.

Доближих уста до ухото на Мороулан и изревах:

— Сега какво?

Той посочи нанякъде с глава и тръгнахме натам. След като си бях създал симбиотична връзка с въпросното въже, ми беше трудно да го пусна, но все пак успях и зашляпах след него. От мъглата, която вдигаше водопадът, бе невъзможно да се види на повече от две стъпки напред. Течението беше силно обаче и някак успяваше да ме задържи близо до Мороулан, така че не го изгубих от поглед.