Стивън Бруст - Талтош

— Хм. Ще продължим напред.

Така и направихме, но го попитах:

— Откъде знаеш?

— От книгата.

— Каква книга?

— Дадоха ми книга, пътеводител по Пътеките. Сетра също помогна.

— Откъде я имаш тая книга?

— Фамилно наследство.

— Разбирам. Колко е точна?

— Тъкмо ще разберем, нали? Ти щеше да се оправиш по-добре от мен, защото тогава Сетра щеше да може да ти каже по-безопасни пътеки.

— Защо не е могла да каже на теб по-безопасните пътеки?

— Аз съм драгар. Не ми е позволено да знам.

— Аха. Между другото, кой ги налага всички тези правила?

Той ме изгледа пренебрежително и не отговори. Излязохме на друга пътека, водеща под малко по-различен ъгъл, и Мороулан каза:

— Да пробваме по тази.

— Запомнил си книгата наизуст? — попитах.

— Да се надяваме.

След малко подхвърлих:

— Предполагам, че е имало сериозно основание да не се вземе книгата.

— Не е разрешено.

— Цялото това пътуване не е разрешено, доколкото схващам.

— Тогава защо да влошаваме нещата още повече?

Това го преглътнах и попитах:

— Имаш ли представа какво точно ще стане?

— Ще се явим пред Властелините на Съда и ще ги помолим да върнат братовчедка ми.

— Имаме ли сериозни основания да им го поискаме?

— Това, че ни стиска да им го поискаме.

— О!

Скоро се натъкнахме на някакъв плосък сивкав камък, поставен по средата на пътеката. Беше с неправилна форма, може би две стъпки широк, четири стъпки дълъг и стърчеше на петнайсетина сантиметра от повърхността. Мороулан спря и го огледа за миг, прехапал устна. Помълчах, за да му оставя време да помисли, след което казах:

— Ще ми кажеш ли нещо за това?

— Означава избор. Ще поемем по различен път в зависимост от това от коя страна ще го заобиколим.

— Ами ако просто го прекрачим?

Той ме изгледа изпепеляващо, без да отговори. После въздъхна и обиколи камъка от дясната страна. Последвах го. Пътеката продължи през голи дървета, без някаква доловима разлика.

Скоро след това чухме вой на вълци. Погледнах Мороулан, но той само сви рамене и каза:

— Точно тук бих предпочел външна заплаха пред вътрешна.

Реших да не питам какво има предвид. Лойош помръдна нервно на рамото ми.

— Оставам с впечатлението, че тия неща са нагласени нарочно, като изпитание или нещо такова — казах.

— Аз също — каза Мороулан.

— Не знаеш ли?

— Не.

Още вълчи вой и: „Лойош, можеш ли да кажеш на какво разстояние беше това?“

„Тук ли, шефе? На десет стъпки или десет мили. Всичко е шантаво. Бих се чувствал по-добре, ако можех да подуша нещо. Страшничко е“.

„Искаш ли да похвърчиш и да огледаш?“

„Не. Ще се изгубя“.

„Сигурен ли си?“

„Да“.

„Добре“.

Засякох някакво рязко движение вдясно от мен, адреналинът ме удари, видях, че Мороулан е извадил меча си, и го последвах. После от мъглата се откроиха някакви сиви фигури и се понесоха във въздуха към нас. Последва кратък миг на бясно махане с ръка и всичко свърши. Нищо не бях докоснал и нищо не беше ме пипнало.

Мороулан въздъхна и кимна.

— Не можеха да ни достигнат. Надявах се, че ще стане така.

Прибрах рапирата в ножницата, изтрих потта от дланите си и казах:

— Ако това е най-лошото, от което ще трябва да се боим, нямам нищо против.

Лойош се измъкна изпод наметалото.

— Не се безпокой — каза Мороулан. — Не е.

Лойош ми обясни, че е вече на повече от година. Признах, че е самата истина. Той продължи с обяснението, че вече е адски близо до пълнолетие и би трябвало да му позволя да ми помага. Зачудих се как би могъл да ми помогне. Той предложи един начин. Не можах да измисля добър контрааргумент, тъй че се спряхме на това.

На другия ден, рано, се върнах в „При Гръф“. Този път влязох вътре и си намерих един празен ъгъл. Ударих една халба медовина и напуснах. На излизане Лойош не беше с мен.

Заобиколих заведението и намерих задната врата. Беше заключена. Поиграх си с нея и след малко се оказа отключена. Влязох много предпазливо. Беше склад, пълен с каци, бурета и сандъци с бутилки, пиене имаше за цяла година. През една завеса се промъкваше светлина. Аз също — и се озовах в едно помещение, пълно с чаши, чинии и неща, дето трябват на човек за миене на чинии. Реших, че мястото не е подредено много ефикасно. Аз щях да поставя рафтовете вляво от плотовете за сушене и… все едно.

В тази стая също нямаше хора, но тихият шум от гостилницата идваше през дебела вълнена завеса. Помнех същата завеса от другата страна. Върнах се в склада, разместих две бъчви и един голям сандък и се скрих.