Стивън Бруст - Талтош

Отрова? Същото. Неблагонадеждно, освен ако не си експерт. Все едно да пусна камък върху главата му… Може да подейства, но ако не, ще бъде предупреден и след това ще стане много по-трудно да го убия.

Не, най си бях добър с мушкането с рапирата; можех да съм сигурен какво се случва. Това означаваше, че или трябва да му се приближа в гръб, или да му налетя внезапно. Извадих камата си от колана и я огледах. Беше оръжие за ръкопашен бой; добре направено, тежко, със сравнително приличен връх и добре наточено. Оръжие за мушкане и рязане, което щеше да действа добре в гърба или врата. Рапирата ми беше предимно за мушкане, удобна за влизане под брадичката и оттам в мозъка. И двете щяха да вършат работа.

Прибрах ножа, свих юмруци и продължих да крача още малко.

„Измисли ли нещо, шефе?“

„Така ми се струва. Дай ми една минута да го дообмисля“.

„Окей“.

„Значи, Лойош, ще го направим идиотски просто — казах след малко. — Ето какво искам от теб…“

Имаше моменти, в които виехме като обезумели, моменти, в които се смеехме истерично до побъркване.

Продължавай да вървиш.

Умирахме от глад или от жажда въпреки изобилието от храна и пиене съвсем до нас, малко встрани от пътеката.

Продължавай да вървиш.

Пропасти се разтваряха пред нас и чудовищата от най-черните ни кошмари ни връхлитаха, приятелите ни се обръщаха срещу нас, враговете ни се смееха в лицата. Предполагам, че не бива да говоря от името и на Мороулан, но гледката със стегнатия му гръб, стиснатата челюст и бледото му лице говореха красноречиво.

Продължавай да вървиш. Спреш ли, никога няма да можеш да се измъкнеш от това. Оставиш ли пътеката, ще се изгубиш. Продължавай да вървиш срещу вятъра, през снежната виелица, през сипеите. Продължавай да вървиш.

Кръстосват се пътеки. Мороулан избира, скърца със зъби и продължава. Часове? Минути? Години? Де да знам. И това — въпреки факта, че всеки път когато изберехме пътеката отдясно, ни се спестяваха чисто физическите атаки. Веднъж ни нападна сджо-мечка — фантом. Все още имам много ясен спомен как замете с лапа през главата ми и колко шашнат бях, че не усетих удара, но така и не помня дали беше резултат от избор надясно или наляво.

Честно казано, не мога да разбера как се оправят мъртвите.

Стигнахме до едно място, където трябваше да спрем, за да отдъхнем, и го направихме — хапнахме и пийнахме точно пред поредния сив камък. Бях се отказал да задавам тъпи въпроси. Първо на първо знаех, че Мороулан бездруго няма да ми отговори, и второ на второ — имах чувството, че ако отново ми свие рамене, ще го наръгам с нож в гърба. Предполагам, че и той изпитваше не по-малко ласкави чувства към мен.

После, след почивката, станахме и този път Мороулан избра лявата пътека. Изскърцах със зъби.

„Държиш ли се, приятел?“

„Едва-едва, шефе. Ти?“

„Горе-долу същото. Поне да знаех колко още ще продължи това. Макар че може би е по-добре, че не знам“.

„Мда“.

Но, субективно казано, не мина много време и пътеката пред нас изведнъж се ушири. Мороулан спря, погледна ме и лека усмивка огря лицето му. Закрачи напред с подновена енергия и скоро дърветата потънаха в мъгла, която на свой ред се проясни и разкри пред нас висока каменна арка с изваяна на нея масивна драконова глава. Пътеката ни водеше точно под арката.

След като я преминахме, Мороулан обяви:

— Страната на мъртвите.

— Мислех, че през цялото време сме в нея — рекох.

— Не. Онова бяха само околностите. Сега нещата най-вероятно ще станат много странни.

Свих дясната си ръка в юмрук и бавно започнах да я приближавам към лявата. Срещу дясната ми ръка имаше съпротивление, но не беше физическо. Беше все едно, че знаех какво трябва да направя и исках да го направя, но извършването на движението всъщност изискваше да се преодолее невероятно напрежение. Разбирах го — беше съпротивлението на вселената от това, че е насилвана по този начин — но самото разбиране не помагаше особено. Бавно обаче последва движение. Щях да събера двете си ръце и тогава пробивът щеше да се получи и щях да вложа всичко в него.

В известен смисъл провалът вече беше невъзможен. Единственият ми избор бе да успея, иначе — лудост и смърт.

Десният ми юмрук докосна лявата ми длан.

Към нас се приближаваше драгар — с изящна, небрежна походка. Цветовете му, черно и сребърно, издаваха дома на Дракона. Носеше на гърба си някакъв чудовищен меч. Докато го изчаквахме, погледнах към небето, чудейки се дали ще е с типичния оранжево-червен оттенък на Драгарската империя. Не, нямаше никакво небе. Убито, повсеместно сиво без никакъв пробив. Опитах се да преценя колко е високо и какво представлява, но се замаях, прилоша ми и се отказах.