Стивън Бруст - Талтош

Очите му бяха на едно ниво с оръжието, но ножът и ръкавът ми бяха тъмни, а очите му се бяха приковали в моите, в краткия миг, в който светът наоколо ми замръзна и всяко движение се забави. Изглеждаше леко изненадан.

Хич не се поколебах. Движението на ножа ми беше механично, прецизно и неустоимо. Не му остана време да засече заплахата, преди стилетът да го улучи в лявото око. Само потръпна, изохка, а аз извих ножа, за да съм сигурен. Оставих го в него и отстъпих назад в задънената уличка — и чак тогава чух как пада тялото. Свих се между две каци с боклук и зачаках.

После чух ругатни откъм ъгъла.

„Разкарвам се, шефе. Той видя трупа“.

„Добре, Лойош. Изчакай“.

Видях как приятелят зави на ъгъла, с изваден меч, и почна да се оглежда. Държах друг нож. Но се надявах, че след като е разбрал, че наоколо се върти убиец, няма да му е много интересно да го търси. И се оказах прав. Само се озърна по уличката, след което вероятно реши, че съм се телепортирал.

Духна на бегом, вероятно за да уведоми шефа си за случилото се. Щом Лойош ме увери, че е безопасно, продължих по уличката и с бърза крачка, но без да тичам, се върнах вкъщи. Когато се прибрах, вече не треперех. Лойош ме намери преди да вляза. Съблякох дрехите си и ги огледах за петна от кръв. Коженият елек се беше окапал, затова го изгорих в кухненската печка. После се окъпах. Мислех как точно да похарча парите.

Нашият приятел от портала — Господарят на дракони с плоското чело — отново се присъедини към нас. Изгледа ме сърдито и му се озъбих. Лойош му изсъска, което смятам, че малко го поизнерви. Спечелихме мълчаливия двубой, макар и с малко. Той се обърна към Мороулан, който малко смутено почна:

— Моят спътник…

— Не ми споменавай за това — каза другият.

— Както кажеш.

— След мен.

Мороулан ме стрелна с още един ядосан поглед и закрачи след него. Районът изглеждаше пуст — нито дървета, нито скали, нито сгради. От време на време в далечината се мяркаха някакви движещи се фигури. Струваше ми се, че нещата наоколо леко се отместват, сякаш крачките ни преодоляваха повече терен, отколкото се полага на една нормална крачка, а местоположението на ориентирите се променяше непропорционално на скоростта на движението ни. Е, това не трябваше да ме изненадва. Съсредоточих се отново в гърба на приятеля ни.

После към нас закрачи още някой — жена, облечена в яркочервен халат. Водачът ни спря, поговори й тихо и тя се обърна и се отдалечи.

„Шефе, видя ли й очите?“

„Не, не забелязах. Какво им имаше?“

„Бяха празни, шефе. Нищо. Все едно без мозък или нещо такова“.

„Интересно“.

Пейзажът започна да се променя. Не мога да съм сигурен точно кога или с какво, защото се стараех да не гледам. Промяната изобщо не се връзваше с походката ни и това никак не ми харесваше. Приличаше почти на къс телепорт, само дето нито ми се гадеше, нито изпитвах някой от останалите ефекти. Забелязах няколко бора, после изчезнаха; имаше някакъв много голям балван, грамаден и тъмносив, точно пред нас, но когато почнахме да го заобикаляме, и той изчезна. Сигурен съм, че в един момент се появиха планини, много близо, както и че в друг момент вървяхме през джунгла, а по някое време — близо до океан. В известен смисъл това беше по-притесняващо от атаките, които преживяхме преди това.

Започна да вали точно когато бях почнал да изсъхвам след мокренето в началото на пътешествието ни. Мразя да съм мокър.

Дъждът продължи само колкото да ме подразни, след което вървяхме по остри, разядени скали. Пътеката като че ли беше изсечена от каменари в скалите и бях готов да приема, че се намираме в планина.

Точно тогава пред нас се появи дракон.

На другия ден се сблъсках с Крейгар. Той се окашля, извърна гузно поглед настрана и каза:

— Чух, че снощи един от биячите на Ролаан заминал на разходка.

— А?

— Никой не е видял кой го е направил, но чух слухове, че убиецът е използвал джерег, за да отвлече типа, който бил с него.

— О!

А той ми вика:

— Почти си помислих, че трябва да си бил ти, Влад, само че ти си толкова добре известен, че си имаш домашен любимец джерег, че не е възможно да си толкова глупав да направиш нещо толкова очевидно.

Изведнъж ми прилоша. Лойош каза: „Домашен любимец?“

Казах „Млъкни“ на Лойош и:

— Така е. — На Крейгар.

Той кимна.

— Но е интересно все пак.

— Мда.

Малко по-късно шефът ме повика и каза:

— Влад, трябва да напуснеш града за известно време. Вероятно за месец. Имаш ли къде да отидеш?