Стивън Бруст - Талтош

Отвърнах:

— Не.

Той ми връчи нова кесия.

— Намери някъде, където ти харесва. За моя сметка. Забавлявай се и не се показвай пред хората.

Рекох:

— Добре. Благодаря.

Излязох и намерих един търгуващ магьосник без връзки с джерег — да ме телепортира до Свещоград, който е на крайбрежието, на изток, и е известен с хубавата храна и забавленията. Дори не се отбих вкъщи преди това. Сметнах, че ще е неразумно.

Действително е трудно да си въобрази човек колко е голям един дракон. Мога да ви кажа, че можеше да ме изяде, без да е нужна втора хапка. Мога да спомена, че имаше нещо като пипала по главата, всяко по-дълго от ръста ми и дебело колкото бедрото ми. Бих могъл да ви уведомя, че в раменете беше широк поне двайсет стъпки и много, много по-дълъг. Но докато не видите някой по-отблизо, просто няма да можете да си го представите.

Лойош се ската под наметалото ми. Щеше да ми хареса, ако можех да го последвам. Мороулан стоеше сковано до мен. Ръката му не се беше отпуснала на дръжката на меча, така че не посегнах към рапирата.

Все едно, каква работа ще свърши една рапира срещу дракон?

„ДОБРА СТИГА, СТРАННИЦИ“.

Какво да кажа? Не беше „гръмко“, както може да е гръмък един глас, но о, богове, имах чувството, че черепът ми тътне отвътре. Преди това, когато ни заговори атирата, останах с впечатлението, че води едновременни, но различни разговори с Мороулан и с мен. Този път, изглежда, и двамата бяхме вътре. Ако някога изобщо успея да разбера психичната комуникация, сигурно ще се побъркам.

Мороулан каза: „Добра среща, драконе“.

Едното му око фиксира мен, другото, допускам — Мороулан.

Каза: „ЖИВИ СТЕ“.

Викам му: „Как позна?“

А Мороулан: „Дошли сме по работа“.

„ЗА КОГО?“

„За лейди Алийра, от дома на Дракона“.

„А ВАЖНО ЛИ Е ТУЙ ЗА МЕН?“

„Не знам. Домът на Дракона не е ли важен за теб, лорд Драконе?“

Стори ми се, че чух кикот.

„ДА“.

„Алийра е’Кийрон е Драконовата наследничка на трона“ — каза Мороулан.

Това беше новина за мен. Зяпнах Мороулан и се зачудих какви ще са последствията от това.

Драконът извърна глава, тъй че и двете му очи се спряха на Мороулан. След малко каза: „В КОЯ ТОЧКА Е ЦИКЪЛЪТ?“

„Сега царува Феникс“, каза Мороулан.

А драконът рече: „МОЖЕТЕ ДА МИНЕТЕ“.

Обърна се (усилието не беше малко) и се махна от погледа ни. Успокоих се. Лойош надникна изпод наметалото и зае мястото си на дясното ми рамо.

Водачът ни продължи да ни води напред и скоро отново се озовахме сред по-нормален (ха!) пейзаж. Зачудих се колко време всъщност бе изминало за нас, откакто пристигнахме. Дрехите ни бяха почти изсъхнали преди дъжда и бяхме хапнали. Четири часа? Шест?

Пред нас имаше някаква сграда и около нея като че ли се мяркаха повече хора, някои в цветовете на дома на Дракона, други — в пурпурни халати.

— Мороулан, знаеш ли какво означава този пурпурен цвят?

— Тези са слугите на мъртвите.

— О? Кучешка работа.

— Това става с тези, които пристигат на Пътеките на мъртвите, но не могат да се оправят, или които умрат тука.

Потръпнах — сетих се за Господарите на дракони, които бяхме избили.

— За постоянно ли е?

— Не мисля. Но може да трае няколко хиляди години.

Отново потръпнах.

— Сигурно бързо състарява.

— Предполагам. Използва се и за наказание. Вероятно това ще се случи с нас, ако се провалим.

Сградата все още беше на голямо разстояние от нас, но и оттук можех да видя, че спокойно може да се сравни с Имперския дворец. Представляваше прост масивен куб, целият в сиво, без някакви украси, които да мога да различа. Беше грозна.

Водачът ни посочи натам и каза:

— Залите на Съда.

Държах света в ръцете си. Имаше един миг на невероятна яснота, когато хоризонтът спря да тръпне, а аз бях оглушал за ритми и пулсации. Всичко бе затаило дъх, а мисълта ми пронизваше тъканта на реалността. Чувствах ума на Лойош слят с моя, като съвършено настроен лант, и осъзнах, че освен дядо ми той е единственото същество на света, което обичам.

Защо правех това?

Мирисът на борови иглички пронизваше мислите ми и всичко изглеждаше чисто и свежо. Това докара сълзи в очите ми и вля сила в ръцете ми.

Докато приближавахме, сградата не ставаше по-малка. Мисля, че районът наоколо продължаваше да се променя, но не го забелязвах. Стигнахме до една арка, с друга стилизирана драконова глава, и водачът ни спря там. Кимна на Мороулан, пренебрегвайки ме старателно.