Стивън Бруст - Талтош

Все пак не мога да разбера. Пък и май е все едно.

Първата ми реакция беше, че сме излезли навън, и в известно отношение бях прав, но такова „навън“ не бях виждал. Имаше звезди, същите, които ми беше показвал дядо ми, и те бяха ярки и неподвижни, и толкова много…

След малко разбрах, че вратът ме боли и че въздухът е студен. Мороулан до мен продължаваше да зяпа звездите. Казах:

— Мороулан.

— Бях забравил как изглеждат. — Той поклати глава и се огледа. Аз направих същото почти в същия момент и видяхме, седнали на тронове, Властелините на Съда.

Двама от тях бяха точно пред нас; други се бяха разположили от двете им страни, оформяйки нещо като масивен кръг от тронове, кресла и други подобни. Някои седяха на групи, по двама или по трима, докато други бяха сами. Съществото точно пред мен, може би на петдесетина крачки, беше огромно и зелено. Мороулан тръгна към него. Щом приближихме, забелязах, че е покрито с люспеста кожа, а очите му бяха грамадни и хлътнали. Реших, че трябва да е Барлън, и ме обзе неистово желание да се просна на пода; и досега не мога да разбера защо. Но се овладях.

До него имаше една, която приличаше на драгарка, облечена в рокля с преливащи цветове, с надменно лице и с коса като мъгла. Погледнах дланите й и да, всеки пръст беше с една допълнителна става. Ето ти я и богинята-демон на моите предци, Вийра. Погледнах вдясно от нея, почти очаквайки да видя сестрите й, които легендите твърдяха, че имала. Мисля, че видях и тях — едната дребна и винаги в сянка, а до нея имаше една, чиято кожа и коса течаха като вода. Избягвах да ги поглеждам повече. Овладях трепета си и насила се повлякох след Мороулан.

Имаше и други, но едва си ги спомням, освен една, дето като че ли беше облечена в пламъци, и един, който като че ли непрекъснато чезнеше. Колко бяха ли? Не мога да кажа. Помня няколкото, които вече споменах, и знам, че имаше още. Мисля, че бяха хиляди, а може да бяха и милиони, но ще ме извините, ако не се доверя напълно на сетивата си.

Мороулан, изглежда, ни водеше към една точка между Вийра и Барлън. Щом ги приближихме, гигантските им размери като че ли се оказаха илюзорни. Спряхме се, когато бяхме на петнайсетина стъпки от тях, и изглеждаха едри, но едва ли чак с нечовешки пропорции. Поне на ръст. Барлън беше покрит със зелени люспи и имаше едни такива страшни светлозелени очи. А косата на Вийра продължаваше да блести и облеклото й упорито отказваше да престане да си сменя цвета, формата и тъканта. Въпреки това двамата повече ми приличаха на същества, с които мога да си поприказвам, отколкото останалите в района.

Двамата ни забелязаха едновременно.

Мороулан се поклони, но не толкова ниско, колкото пред Барит. Не се и опитах да си го обясня; колкото до мен, поклоних се доста ниско. Вийра запремества поглед от него към мен и обратно, после погледна към Барлън. Като че ли се усмихваше. За него не съм сигурен.

После отново ни изгледа. Гласът й, когато заговори, беше дълбок, кънтящ и много особен. Все едно че думите й отекваха в ума ми, само че липсваше каквато и да било пауза между чуването им с ума и с ушите ми. Резултатът бе една неестествена, пронизваща яснота на всичко, което казваше. Феноменът бе толкова странен, че се наложи да се спра, за да запомня словата й, които гласяха:

— Виж ти. Изненада.

Барлън не каза нищо. Вийра се обърна към него, после — отново към нас.

— Как се казвате?

Мороулан отвърна:

— Аз съм Мороулан е’Дриен, хергоц на дома на Дракона.

Преглътнах и казах:

— Владимир Талтош, баронет от дома на Джерег.

— Виж ти, виж ти — каза Вийра. Усмивката й беше странна, малко крива и пълна с ирония. — Май и двамата сте живи.

Рекох:

— Как позна?

Усмивката й стана по-широка.

— Когато си в този бизнес толкова дълго, колкото мен…

Тук се намеси Барлън:

— Кажете по каква работа сте тук?

— Дойдохме да измолим един живот.

Веждите на Вийра плъзнаха нагоре.

— Нима? За кого?

— За моята братовчедка — каза Мороулан и посочи тоягата.

Барлън протегна ръка, а Мороулан пристъпи напред и му подаде тоягата. После отстъпи.

— Би трябвало много да държите на нея — каза Вийра, — след като с идването си тук сте се отрекли от правото си да се върнете.

Преглътнах отново. Мисля, че Вийра го забеляза, защото ме погледна и каза:

— Твоят случай не е толкова ясен, тъй като на източняците изобщо не им е мястото тук.

Облизах устни и се въздържах от коментар.

Вийра се обърна отново към Мороулан и каза: