Стивън Бруст - Талтош

След около една неделя на Мара й писна от мен и ме заряза. Голяма работа.

Рекох:

— Треперко?!

„Ссссс!“, каза Лойош.

— Струва ми се — каза разсъдливо Мороулан, — че току-що вкарахме някого в голяма беля.

— Мда.

Мороулан се огледа, аз също. Никое от останалите присъстващи същества като че ли не ни обръщаше внимание. Още си стояхме така, когато след няколко минути Вийра отново се появи, сред нов дъжд от златни искри. В очите й имаше блясък. Барлън също се появи и както и преди физиономията му беше неразгадаема. Забелязах, че тоягата я държи Вийра.

— Елате с мен — каза тя.

Слезе от трона си, заобиколи го и ни поведе зад него, в тъмното. Не проговори и Мороулан също не проговори. Аз със сигурност нямах намерение да казвам нищо. Лойош си се криеше под наметалото.

Стигнахме до едно място, където имаше много висока стена. Повървяхме известно време покрай нея, подминавайки тук-там по някой червен халат, след което се появиха два разклоняващи се коридора. Вийра хвана този надясно. Последвахме я. Скоро стигнахме до някакъв широк тухлен кладенец, в който плискаше вода.

Вийра бръкна с ръка в кладенеца и отпи. После, най-неочаквано, тресна тоягата в ръба на кладенеца.

Чу се полагащият се пукот, бях заслепен от блясъка на чисто бяла светлина и мисля, че земята под краката ми потрепери. Когато можах да отворя отново очи, все още се беше запазило някакво зрително изкривяване, защото всичко около нас като че ли се беше наклонило под невъзможен ъгъл и само Вийра се виждаше ясно.

След това нещата се понаместиха и успях да видя нещо като тяло на драгарка, в черното и сребристото на дома на Дракона, проснато до кладенеца. Веднага забелязах, че косата й е руса — много по-голяма рядкост за една Господарка на дракони, отколкото при хората. Веждите й бяха тънки, а леко скосените й очи изглеждаха много привлекателно. Смятам, че един драгар би я намерил за много красива. Вийра отново топна ръката си и остави водата да закапе в устата на онази, за която реших, че трябва да е Алийра.

После богинята ни се усмихна и си тръгна.

Алийра задиша.

Дядо ми, докато ме учеше на фехтовка, имаше навика да ме кара да стоя неподвижно по няколко минути и да следя движенията на оръжието му, за да видя кога ще ми се отвори. Подозирам, че е знаел много добре, че ме учи не само на фехтовка.

Когато моментът дойде, бях готов.

Очите й изпърхаха и се отвориха, но не се фокусираха на нищо определено. Реших, че изглежда по-добре жива, отколкото умряла. Двамата с Мороулан постояхме така, после той промълви:

— Алийра.

Очите й се стрелнаха към него. Последва пауза. Лицето й стана озадачено. Тя понечи да проговори, спря, окашля се и изграчи:

— Ти кой си?

— Твой роднина. Племенник или, ако предпочиташ, братовчед. Казвам се Мороулан е’Дриен. Аз съм най-големият син на най-малката дъщеря на баща ти.

— Мороулан — повтори тя. — Да. Името е вярно. — Кимна, все едно че си е взел изпита. Погледнах лицето на Мороулан, но той като че ли се постара да запази равнодушие. Алийра се опита да се надигне, не успя, погледът й се спря върху мен и тя присви очи. Обърна се към Мороулан и каза:

— Помогни ми.

Той й помогна да седне. Алийра се озърна.

— Къде съм?

— В Залите на Съда — каза Мороулан.

— Умряла ли съм?

— Вече не си.

— Но…

— Ще ти обясня — каза Мороулан.

— Ами хайде де.

„Ама на тия двамата си им личи, че са роднини“, казах на Лойош. Той се изкиска.

— Кое е последното нещо, което си спомняш?

Тя сви рамене, в онова типично и за Мороулан помръдване на едното рамо и килване на главата.

— Трудно е да се каже. — Затвори очи. Двамата мълчахме. След малко тя продължи: — Имаше някакъв странен, жален звук, почти недоловим. После подът се разтърси и таванът и стените почнаха да се огъват. И стана много горещо. Опитах се да телепортирам навън и помня, че помислих, че няма да мога да го направя достатъчно бързо, а после видях лицето на Сетра. — Замълча и погледна Мороулан. — Сетра Лавоуд. Познаваш ли я?

— Доста добре — каза Мороулан.

Алийра кимна.

— Видях лицето й, а след това тичах по някакъв тунел — мисля, че беше сън. Само че продължи много дълго. В един момент спрях да тичам и лежах на нещо като под с бели плочки, не можех да се движа и не исках. Не знам колко дълго останах така. След това някой извика името ми — тогава помислих, че е майка ми. След това чух и непознат глас да казва името ми. Мисля, че беше ти, Мороулан, защото щом отворих очи, видях теб.