Стивън Бруст - Талтош

— Имаше проблем между двама наши приятели — отвърна той. Ще рече, между двама джереги. — Взе да става сериозно и всичко почна да се сговнява. — Ще рече, че единият или двамата индивиди бяха много високопоставени в организацията. — Единият се уплаши, че ще пострада, паникьоса се и се обърна към Империята за защита.

Подсвирнах.

— Официално свидетелство ли дава?

— Вече е длъжен донякъде, а ще пусне и повече.

— Уф. Кофти.

— Бачкаме да го заровим. Може и да успеем. Ако не, работите за известно време ще замиришат много.

— Мда.

— Трябва ни да се свърши сериозно. Казвам сериозно. Разбираш ли?

Преглътнах.

— Така мисля, но можеш да го обясниш по-ясно.

— Моргантско.

— Точно това си мислех.

— Твоят приятел правил ли го е досега?

— Има ли значение?

— Никакво, според мен. Твоят приятел ще получи пълна подкрепа от много хора… цялата поддръжка, която поиска.

— Да. Ще ми трябва малко време да го обмисля.

— Естествено. Дай си толкова време, колкото трябва. Цената е десет хиляди империала.

— Разбирам.

— Колко време ти трябва да го обмислиш?

Помълчах няколко минути в движение. Накрая казах:

— Кажи ми името.

— Райет. Знаеш ли го?

— Не.

Повървяхме още малко, докато обмислях нещата. Кварталът наоколо движеше кварталните си работи. Беше много странна тази разходка, спокойна някак. Рекох:

— Добре. Ще го поемем.

— Ела с мен тогава да ти платя и да ти дам цялата информация, която имаме — за начало. Ако ти трябва още, обаждаш ни се веднага и ще направим каквото можем.

— Ясно.

Усетих, че съм се дръпнал крачка назад от бащата на Драгарската империя. В главата ми бръмчаха противоречиви мисли и чувства, по-бързо, отколкото можех да ги отбележа. Гневът и ядът се бореха да завладеят устата ми, но този път поне благоразумието надви.

Известно време се задържахме на тези позиции. Кийрон гледаше отвисоко Алийра. Нещо в погледите им ми подсказа, че са се срещали. Не знам как беше възможно, тъй като Кийрон беше по-стар от Империята, докато Алийра нямаше и хиляда години, както и да й мериш възрастта.

— Е, ще станеш ли най-после? — попита Кийрон.

Очите й светнаха и тя изсъска:

— Не. Ще лежа ей тука цяла вечност. — Да, знам, че в думите й нямаше съскащи звуци. Все ми е едно — изсъска.

Кийрон се изкиска.

— Ами добре. Ако все пак решиш да станеш, можеш да дойдеш да си поговорим. — Понечи да се обърне, спря и погледна право към мен. Не знам защо не можах да отвърна на погледа му. Каза ми: — Ти имаш ли да ми кажеш нещо?

Езикът ми сякаш се беше удебелил. Не можах да намеря думи. Кийрон си тръгна.

Мороулан се надигна. Алийра хлипаше тихо на земята. Двамата с Мороулан гледахме токите на коланите си. След малко Алийра подсмръкна, после ни каза с тънък гласец:

— Моля, помогнете ми да стана.

Помогнахме й, Мороулан посочи нанякъде и се отправихме натам. Лойош беше странно притихнал. Рекох: „Нещо притеснява ли те, приятел?“

„Искам просто да се махаме оттук, шефе“.

„Мда. И аз“.

Казах на Алийра:

— Ти май го познаваш.

— Ти също.

— Аз?

— Да.

Предъвках го за миг, после реших да не се задълбочавам. След малко пред нас изникнаха два монумента ли бяха, какво ли? Минахме между тях и отново се озовахме между троновете на боговете. Продължихме да вървим, стараейки се да не поглеждаме към съществата, които преди малко бяхме подминали толкова безгрижно.

Малко по-късно Мороулан попита:

— Сега какво?

Рекох:

— Мен ли питаш? Чакай малко. Май ми хрумна нещо.

— Нима?

Огледах се и най-после засякох с очи един минаващ наблизо пурпурен халат. Повиках го с пръст:

— Ей, ти. Я ела тука.

Взе, че го направи, съвсем покорно.

Поговорих му малко и той кимна, без да отговаря, с безжизнени очи. Поведе ни, влизайки в стъпката ни. Вървяхме дълго и се наложи да спрем един-два пъти, за да може Алийра да си отдъхне.

Накрая стигнахме до един трон, на който седеше женска фигура с цвят на мрамор и очи като диаманти. Държеше копие. Пурпурният халат ни се поклони и си замина.

— Живите не се допускат тук — каза богинята.

Гласът й беше като звън на камбанки. Очите ми се просълзиха само като го чух. Отне ми известно време, докато се съвзема достатъчно, за да кажа нещо, отчасти защото бях очаквал, че Мороулан ще се намеси. Накрая казах:

— Аз съм Влад Талтош. Това са Мороулан и Алийра. Ти си Келчор, нали?

— Същата.

Мороулан й връчи диска, дето му го дадоха коткокентаврите, тя го огледа за миг и каза: