Стивън Бруст - Талтош

— Разбирам. Добре, какво желаете?

— Първо — да напуснем — отвърна Мороулан.

— Само мъртвите напускат — каза Келчор. — И то рядко.

— А Зерайка? — настоя Мороулан.

Келчор поклати глава.

— Казах им аз, че е опасен прецедент. Все едно, това няма нищо общо с вас.

— Можеш ли да ни осигуриш храна и място за отдих, докато Алийра си възвърне силата? — попита Мороулан.

— Мога да ви осигуря храна и място за отдих — рече тя. — Но това е страната на мъртвите. Тук тя няма да възстанови силата си.

— Дори малко сън би помогнал — каза Алийра.

— Тези, които спят тук — каза Келчор, — не се събуждат отново като живи същества. Дори източняци — добави тя и ме изгледа с физиономия, която не можах да разгадая.

— О. Страхотно! — казах. И изведнъж се почувствах много уморен.

— Добре де, можеш ли да ни помогнеш някак? — попита Мороулан. Каза го почти умолително, което при други обстоятелства щеше да ми се стори много забавно.

Келчор се обърна към Алийра с думите:

— Пипни това. — И сведе копието си, също както Мъглата го бе направила за мен. Алийра го пипна без колебание.

Усетих, че натискът от подпирането й намаля. Келчор отново надигна копието и Алийра каза:

— Благодаря ти.

— Сега вървете — каза Келчор.

— Накъде? — попитах.

Келчор отвори уста да отговори, но Алийра каза:

— Да намерим Кийрон.

Исках да й кажа, че точно в този момент той е последният, когото държа да видя, но изражението й ме накара да спра. Тя се пусна от нас и въпреки че се олюляваше малко, тръгна сама. Ние с Мороулан се поклонихме ниско на Келчор, която ни изгледа с насмешка, и хукнахме след Алийра.

Алийра намери един пурпурен халат и му каза с висок, ясен глас:

— Заведи ни при Кийрон.

Надявах се, че няма да може, но той само се поклони и ни поведе.

Когато го усетих, беше почти все едно, че чувам гласа на Ноиш-па да казва: „Сега, Владимир“.

„Сега, Владимир“.

Фразата е твърде дълга за онзи миг във времето, в който разбрах, че трябва да действам, но това си спомням и на това бях реагирал. Избухна.

Нямаше задръжка, нямаше съжаления; съмненията станаха абстрактни и далечни. Всичко се бе съсредоточило върху градежа в това място във времето и аз бях жив, както не съм бил жив никога, освен в такива мигове. Възбудата, облекчението, гмуркането в непознатото, всичко беше там. И, най-хубавото от всичко, вече нямаше смисъл да се съмнявам. Ако трябваше да бъда унищожен, беше твърде късно, за да направя нещо. Всичко, което бях пестил и сдържал, се втурна. Усещах как енергията ми изтича, сякаш някой беше дръпнал чеп на бъчва. Изтичаше и за миг бях твърде объркан, за да разбера, или да се учудя дори дали съм избрал подходящия миг. Смърт и безумие, или успех. Нищо друго.

Очите ми рязко се отвориха и се взрях в хаоса.

Дори животът ми да зависеше от това, не бих могъл да ви кажа как се озовахме там, но пурпурният халат успя някак да ни върне до белия коридор, през който се бяхме явили пред боговете. Оказа се, че в него има страничен проход, който не бях забелязал преди, тръгнахме по него, следвайки извивките му, и се озовахме в някаква стая, която беше бяла и празна, ако не смятаме многото свещи и Кийрон Завоевателя.

Той стоеше с гръб към вратата, със сведена глава и правеше и аз не знам какво пред една от свещите. Щом влязохме, се обърна и погледът му се закова в Алийра.

— Ще говориш от свое име, както виждам.

— Да — заяви тя. — И след като вече го правя, мога да обясня колко съм горда, че съм потомка на едного, който се подиграва на уязвените.

— Радвам се, че си горда, Алийра е’Кийрон.

Тя се изпъна като струна.

— Недей да…

— Не си въобразявай, че можеш да ме командваш — прекъсна я той. — Не си го заслужила.

— Сигурен ли си? Познавам те, Кийрон. А ако ти не ме познаваш, то е само защото си толкова сляп, колкото си бил винаги.

Той се вторачи в нея, но нито едно мускулче по лицето му не трепна. После погледна право към мен и усетих как гръбнакът ми омекна. Не го показах външно.

— Добре, Алийра; а за него какво? — каза Кийрон.

— Не е твоя грижа — каза Алийра.

Наведох се към Мороулан и рекох:

— Обожавам да говорят за мен все едно, че…

— Млъкни, Влад.

„Учтиви копелета са всички, няма що“.

„Знам, шефе“.

— Напълно сигурна ли си, че не е моя грижа? — обърна се Кийрон към Алийра.

— Да — каза Алийра. Жалко, че не разбирах за какво става дума.

— Е, добре, може и да не е — каза той. — Ще благоволиш ли да седнеш?