Стивън Бруст - Талтош

— Това е неприемливо — заяви Алийра.

Вийра се усмихна и си замълча.

— Остави, Алийра — каза Мороулан.

Лицето на Алийра беше твърдо и мрачно.

— Но това са глупости. А Влад? Щом е заради естеството на мястото, той също не би могъл да го напусне. И не ми казвай, че е защото е източняк — и двете знаем, че няма никаква разлика между душата на един източняк и душата на един драгар. — Тъй ли? Ами тогава защо източняците не се допускаха в Пътеките на мъртвите, ако приемем, че искаме да дойдем? Но моментът не беше подходящ да питам.

Алийра продължи:

— Впрочем, аз също така не бих могла да напусна. А Зерайка как е могла? А ти самата, между другото? Моля ти се, много добре знам какво е да си Властелин на Съда и нищо не те прави толкова специална, че да си имунизирана от тези ефекти. Ти просто лъжеш.

Лицето на Вийра изгуби усмивката си и многоставните й пръсти се размърдаха — нечовешки жест, който ме уплаши повече от присъствието й. Очаквах Алийра да бъде унищожена на място, но Вийра каза само:

— Не ти дължа обяснение, драконче.

— Дължиш ми, и още как — отвърна Алийра, а Вийра се изчерви. Зачудих се какво ли си намекват.

После Вийра се усмихна, съвсем леко, и рече:

— Да, може би наистина ти дължа обяснение. Преди всичко ти просто грешиш. Не знаеш чак толкова какво е да си бог, колкото си въобразяваш. Източняците се отнасят към боговете със страхопочитание и отричат, че в нас може да има нещо човешко. Драгарите се придържат към гледището, че божествеността е умение, като чародейството, и нищо повече. Нито едното, нито другото е вярно. Божествеността е съчетание от много умения и много природни сили и включва промяна на личността във всички аспекти. Аз никога не съм била човек, но и да съм била, сега нямаше да съм. Аз съм бог. Кръвта ми е кръвта на бог. Тъкмо по тази причина Залите на Съда не могат да ме задържат.

— В случая със Зерайка, тя можа да напусне, защото Имперският глобус притежаваше сила, дори и тук — продължи тя. — Въпреки това можехме да я спрем, и за малко щяхме да го направим. Не е дребна работа да позволиш на живите да напуснат това място, дори на онези малцина, които са способни. Вашият източняшки приятел нямаше изобщо да може да дойде тук, ако не го беше донесло живо тяло. Не, душата е без значение, но нещата са по-сложни. Всичко е в кръвта. Той можа да дойде тук като жив човек и ще напусне като жив човек. — Изведнъж ме погледна. — Само веднъж. Да не си посмял да се върнеш, фенариецо. — Постарах се да не ги оставя с впечатлението, че съм се разтреперил.

Вийра продължи.

— Колкото до теб, Алийра… — Гласът й заглъхна и тя се усмихна.

Алийра се изчерви и сведе очи.

— Разбирам.

— Да. В твоя случай, както може би са ти казали приятелите ти, срещнах известни трудности, докато убедя определени страни да ти позволим да напуснеш. Ако не беше Наследничката на трона, щяхме да настоим да останеш, и твоят спътник — с теб. Е, получи ли отговора си?

Алийра кимна, без да вдигне очи.

„Шефе, ами аз?“

Мамка му! За това не бях помислил. Събрах всичкия си кураж и рекох:

— Богиньо, трябва да разбера…

— Твоят познайник споделя съдбата ти, разбира се.

— О, ясно. Благодаря.

„Мерси, шефе. Чувствам се по-добре“.

„Нима?“

— Е, готови ли сте да си тръгнете? — попита Вийра. — Трябва да потеглите скоро, защото ако заспите, никой от вас няма да живее отново, а според някои имперски правила немрящият не може да заема официални имперски постове.

— Няма да си тръгна без братовчед си — каза Алийра.

— Тъй да бъде — сопна се Вийра. — Тогава ще останете. Но ако си промените решението, изходът оттук е през арката, която приятелите ти познават, и наляво, покрай Цикъла и после направо. Разрешавам ви да си отидете, стига да можете. Лорд Мороулан ще усети, че животът се изцежда от него, докато върви, но може да се опита. Вероятно ще успеете да изнесете от тази земя един труп и да му откажете вечния покой на Пътеките, както и живота, от който той вече се е отрекъл. Сега ме оставете.

Тримата се спогледахме. Вече се чувствах наистина уморен.

След като не ни оставаше нищо друго, заобиколихме трона, докато намерим арката, под която срещнахме Кийрон Завоевателя първия път. Надясно беше пътеката за кладенеца, който продължаваше да ме изкушава, но не си бях загубил ума все пак. Наляво беше изходът, за Алийра и за мен.

Установих с отвращение, че всъщност не искам да оставя там Мороулан. Ако трябваше да остане Алийра, може би щях да се чувствам по-иначе, но изборът не беше мой. Минахме под арката и спряхме.