Стивън Бруст - Талтош

Отворих кутията. Усещането, което изпитах при докосването й, беше по-силно. Вътре имаше прибрана в кания кама. Докосването на канията се оказа много трудно. Докосването на дръжката — още повече.

„Това нещо не ми харесва, шефе“.

„На мен също“.

„Трябва ли да го вадиш преди…“

„Да. Трябва да разбера как мога да го използвам. Хайде млъкни, Лойош. Никак не ме улесняваш“.

Извадих камата и умът ми се вцепени. Усетих, че дланите ми треперят, и с усилие разхлабих юмрук. Постарах се да го огледам все едно, че е най-обикновено оръжие. Беше дълго трийсетина сантиметра, остро от едната страна. Острието беше достатъчно дълго, за да върши работа, имаше добър предпазител и беше балансирано добре. Дръжката беше в неотразяващо черно и…

Моргантска.

Подържах камата, докато престана да треперя. Никога не бях пипал такова нещо. За малко щях да се закълна никога повече да не го правя, но непредпазливите клетви са глупаво нещо, тъй че не го направих.

Но беше наистина ужасно да я държа и така и не привикнах. Знаех, че някои си ги носят редовно, и се зачудих дали не им прилошава, или просто са направени от по-корав материал от мен.

Насилих се и направих с камата няколко удара. Поставих една чамова дъска, за да се поупражнявам в забиването й в нещо. Държах я през цялото време, докато с лявата ръка закрепих дъската на стената над дрешника. Държах дясната си ръка сковано встрани, по-далече от лявата. Сигурно съм изглеждал нелепо, но Лойош не се засмя. Мога да кажа дори, че прояви голям кураж, макар и само с това, че не изхвърча от стаята.

Е, аз също, между другото.

Забивах я в дъската десетина пъти, удрях насила, после малко почивка и пак, докато не започнах да я приемам като обикновено оръжие. Така и не успях напълно, но стигнах все пак донякъде. Когато накрая отново прибрах проклетото нещо в канията, бях в плувнал в пот.

Прибрах камата в кутията.

„Благодаря, шефе; чувствам се по-добре“.

„Аз също. Така. Всичко е нагласено за утре. Да отдъхнем“.

Както си стояхме, рекох на Алийра:

— Я ми кажи какво ти е толкова специалното, че да можеш да си отидеш оттук, а Мороулан да не може?

— Заради кръвта е — отвърна тя.

— Сериозно ли го казваш, или е само фигура на речта?

Тя ме изгледа презрително.

— Приеми го както искаш.

— Хм, можеш ли да бъдеш малко по-точна?

— Не.

Свих рамене. Добре поне, че не ми каза, че не ми дължи обяснение. Точно тази фраза беше започнала да ми омръзва. Пред нас имаше стена, а наляво и надясно се изпъваха пътеки. Погледнах надясно и попитах:

— Мороулан, знаеш ли нещо за водата, от която Вийра пи и капна върху Алийра?

— Много малко — отвърна той.

— Мислиш ли, че тя може да ни позволи да…

— Не — отсякоха Алийра и Мороулан в един глас. Предполагам, че знаеха повече от мен, което не беше трудно. Не ми предложиха някакво обяснение, а и аз не настоях. Постояхме си така още малко, после Мороулан каза:

— Мисля, че нямаме избор. Вие трябва да тръгвате. Мен ме оставете.

Прехапах устна. Не можех да измисля какво да кажа. Накрая Мороулан въздъхна:

— Хайде. Каквото и да решим, искам да погледна Цикъла.

Алийра кимна. Аз нямах възражения.

Хванахме пътеката наляво.

Хоризонтът подскочи и се изви, свещта избухна, ножът завибрира до пръсване, а жуженето за миг се превърна в рев, който ме оглуши.

Руната на земята пред мен сияеше, сякаш искаше да ме ослепи, и усетих, че много ми се доспива. А знаех какво означава това. Не ми беше останала енергия дори колкото да ме задържи буден. Щях да изгубя съзнание и можех да си го върна или да не си го върна никога, а ако си го върнех, можех да съм полудял или не.

Зрението ми се размъти, а ревът в ушите ми се превърна в единствен монотонен звук, който, странно, по нищо не се различаваше от тишината. В последното размътване, преди да се отдръпна, видях на земята, в самия център на руната, обекта на желанието ми — онова, заради призоваването на което бях направил всичко това — да седи кротко, сякаш през цялото време си беше сядал там.

В миг се зачудих защо успехът не ми носи никаква радост; после реших, че вероятно има нещо общо с това, че не знаех дали ще доживея да го използвам. Но все още се беше запазило и някакво чувство на триумф, че съм постигнал нещо, което никой вещер не бе постигал дотогава, и някакво ведро задоволство от това, че съм го постигнал. Реших, че ще се чувствам много добре, ако то не ме убие.

Умирането, забелязал съм, винаги пречи да се порадваш на събитията.