Стивън Бруст - Талтош

Мороулан и Алийра ме гледаха. Извърнах очи.

— Тръгвай, Влад — каза Мороулан. Не помръдвах.

„Чу го, шефе. Дай да се разкарваме оттук“.

Постоях така още около минута. Исках да се прибера у дома, но мисълта просто да кажа „довиждане“ на Мороулан и да си тръгна… ами, не знам. Не ми се струваше редно.

Прекарвал съм много безплодни мигове в размисли какво ли щеше да стане, ако точно в този момент ветрецът не беше сменил посоката и не бе довял вкуса на сол и мириса на водорасли.

Трупове и водорасли. Изкисках се наум. Да, мястото беше много подходящо за тази фраза. Кога я чух за първи път? О, да, на онзи тезгях. „При Ференк“. Когато пихме с Кийра.

Кийра. Точно така. Току-виж, че мога да го направя. Стига да има начин…

Вещерство?

Погледнах Мороулан и Алийра.

„Шефе, това е лудост“.

„Знам. Но все пак…“

„Дори не знаем дали сме на същия свят като…“

„Може би няма значение“.

„А ако има?“

„Шефе, имаш ли изобщо представа какво ще ти струва?“

„Ще трябва да ме носят“.

„Ако не стане, няма да могат“.

„Знам“.

Лойош млъкна, след като разбра, че всъщност не го слушам. Бръкнах в торбата си и намерих последното листо от келш.

— Какво има, Влад? — попита Алийра.

— Имам идея как да измъкнем Мороулан оттук. Готови ли сте да ме носите, ако се окаже, че не мога да вървя сам?

— Каква ти е идеята? — попита Мороулан.

— Вещерство.

— Как…

— Ще трябва да измисля заклинание. Не съм сигурен дали е възможно.

— Аз съм вещер. Мога ли да помогна?

Поколебах се, след което поклатих глава.

— Останало ми е само едно листо келш. Ще го сдъвча сам, за да се сдобия с енергията за заклинанието. Ако ми помогнеш, кой ще изнесе и двама ни?

— О! И какво трябва да направи заклинанието?

Облизах устни. Не исках да му го кажа.

„Защо не, шефе?“

„Защото ще каже, че е невъзможно“.

„А възможно ли е?“

„Ще разберем“.

„Защо?“

„Винаги съм искал да се пробвам като вещер. Това е големият ми шанс“.

„Шефе, говоря ти сериозно. Ако вложиш в него толкова много и не се получи, ще…“

„Ще ме убие. Знам. Млъкни“.

„И при толкова енергия, която ще трябва да влееш в него, няма да можеш да останеш буден. И…“

„Престани, Лойош“.

На Мороулан казах:

— Все едно. Вие изчакайте тук. Ще намеря подходящо място да го наглася. Вероятно ще съм близо до Цикъла, така че стойте настрана — не искам никой да ме разсейва. Щом свърша, ако подейства, ще ви намеря.

— А ако не подейства?

— Тогава ще ме намерите вие.

Подкупването на Трефа ми беше струвало доста, както и звукозаглушаващите магии и бягството, тъй като се бях спазарил пряко с една магьосничка, която работеше за Лявата ръка, вместо да го правя с посредничеството на Стъпките. Защо ли? Не знам. В смисъл, след като ме беше наел, той нямаше да се обърне и да ме светне, след като съм свършил работата. Ако се разчуеше, никой повече нямаше да работи за него. Но от друга страна, това убийство беше моргантско . Ако му се удадеше възможност да се отърве от мен чисто, като уреди така, че телепортът да се издъни, той вероятно нямаше да я използва, но защо да го изкушавам?

Тъй или иначе, след като всичко беше свършено, бях похарчил много пари, но и много ми бяха останали. Реших този път да не го давам ларж, защото не исках да привличам внимание към себе си. По същата причина не исках и да напускам града. Това убийство доста поразмъти блатото и това ме поизнерви, но го преодолях.

Доколкото знам, никой така и не разбра, че съм го извършил аз. Но пък имаше и някои, които, изглежда, знаеха. Един от тях беше Уелок Ножа, гаден колкото щеш. След няколко недели започнах да бачкам пряко за него — събиране на суми, оправяне на проблеми, държах хората му под око. Заделях грижливо парите, които печелех, решен да ги вложа в нещо, което ще ми носи печалба. Може би в нещо легитимно.

Някъде около месец по-късно, след като почнах да бачкам за Уелок, бях на гости при дядо ми в Южна Адриланка и срещнах едно човешко момиче, Ибронка, което имаше най-дългата, най-правата, най-черната коса, която съм виждал, а в очите й човек можеше да се загуби. Все още не бях направил инвестициите си.

Ох, добре де…

След като бях стигнал толкова далече, не можех да отстъпя. Тримата или щяхме да се върнем заедно, или изобщо нямаше да се върнем, а сега имаше някакъв шанс за успех. Ако точно в този момент бях поискал да се помоля, щях да се помоля на дядо си, а не на Вийра, защото неговото напътствие щеше да ми е повече от полза.