Ситуацията?
Ами, след като войната между Уелок и Ролаан най-после приключи, имаше много размествания. Нийлар, първият ми шеф, се отърва от повечето, което притежаваше, защото трябваше да се бори, за да си го запази, а не смяташе, че ще може да се справи. Това го уважавам. Куражът е хубаво нещо, но не можеш да печелиш, когато си мъртъв, и е нужна известна интелигентност да разбереш кога трябва да отстъпиш.
В месеците след Нийлар имах много и различни работодатели, но когато всичко се успокои, работех за един тип на име Тагичати или Такишат, или нещо такова; така и не можах да се науча да произнасям името му правилно.
Все едно, нито аз го харесвах, нито на него му допадах. Повечето ми приходи бяха от полагащата се честна комисиона от събиранията и други такива, а по онова време те бяха редки. Извърших няколко убийства за хора, до чиито уши беше стигнала репутацията ми, с което поддържах комфортен живот, но убийствата обикновено са свързани с голямо напрежение, а аз обичам да имам доходи от неща, които не са толкова рисковани.
Можех да напусна и да се хвана при някой друг, но бях в бизнеса отскоро и не познавах чак толкова много хора. Тъй че най-добрият начин да изляза от ситуацията беше да убия Таджиджатин.
Продължавай да вървиш. Стой буден.
От земята сякаш струеше някакво смътно сияние, а може би беше във въздуха около нас, не знам. Но беше почти достатъчно, за да се вижда. Колко дълго вървяхме през гора? Казва ли ти някой? Чувството ми за време вече съвсем се беше прецакало.
Стой буден. Продължавай да вървиш.
От време на време спирахме и Мороулан и Алийра си шепнеха по кой път да продължим. Мисля, че се бояха, че се въртим в кръг. Когато това се случеше, Лойош казваше: „Шефе, кажи им, че е натам“. Аз махвах с ръка в указаната посока. Предполагам, че по това време вече бяха свикнали да ми се доверяват. Боговете само знаят защо.
В един момент Мороулан каза:
— Чувствам се странно.
— Какво има? — попита Алийра.
— Не знам. Просто странно.
— Влад, все пак какво му даде?
Поклатих глава. Говоренето щеше да ми струва прекалено голямо усилие. Освен това какво му бях дал наистина? О, добре. Кръвта на богиня, според Кийра. Защо го бях направил? Защото единствената друга възможност беше да го оставя да умре.
Е, и какво? Какво толкова беше направил той за мен? Беше ми спасил живота, но това бе защото работех за него. Приятел? Глупости. Не и един драгар. Не и един Господар на дракони, най-малкото.
Тогава защо? Все едно, беше приключило. А и бездруго бях твърде уморен, за да мисля за това.
Продължавай да вървиш. Стой буден.
По-късно Алийра каза:
— И аз започвам да го чувствам. Дали да не отдъхнем?
— Ако спрем, Влад ще заспи и ще го загубим — каза Мороулан.
Този отговор, изглежда, се оказа достатъчен за Алийра, което ме изненада. Но пък защо се стараеха толкова да ме спасят? И защо бях толкова сигурен, че ще го направят? Те бяха Господари на дракони, а аз бях джерег; те бяха драгари, а аз — човек. Не виждах никакъв смисъл.
— Как си? — попита Алийра.
Не можех да й отговоря, но се оказа, че тя пита Мороулан. Той отвърна:
— Не знам как точно да го опиша. Все едно, че съм по-лек и по-тежък същевременно, а и въздухът е с различен вкус. Интересно, какво все пак ми даде?
— Ако се измъкнем от това — каза Алийра, — можем да го попитаме по-късно.
Стой буден. Продължавай да вървиш.
Горите продължаваха и продължаваха.
Убийството на Тадишат се оказа може би най-лесното нещо, което съм вършил. За лице, което си е създало толкова много врагове толкова бързо, ще помислите, че трябваше да е взел някакви предпазни мерки. Но той беше новак в ръководене на територия, а и предполагам, че беше един от онези, дето си мислят: „Това не може да се случи на мен“.
Имам новина за теб, скапаняко… може.
Винаги работеше до късно, преглеждаше счетоводните си тефтери, за да е сигурен, че никой не го е излъгал дори с един петак, и аз един ден просто влязох, докато ровеше из бумагите си, и се промъкнах до него с един стилет в ръката. Не ме забеляза, преди да застана точно пред него, а тогава беше много късно. Без проблем.
Докато му намерят трупа, вече се бях преместил в кантората му. Защо ли? Не знам. Май просто реших, че е по-добре да работя за себе си, отколкото за някой друг.
Не мога да си спомня кога напуснахме горите, но помня, че ме носеха през някаква пещера. Мороулан ми разправя, че аз съм бил посочил пътя към нея, тъй че не знам. Следващият ми ясен спомен е, че лежа на гръб, гледам драгарското оранжево-червено небе и чувам Мороулан да казва:
Читать дальше