Стивън Бруст - Талтош

Не мисля обаче, че той се е опитвал някога да изобрети заклинание. Проклятие, ако магьосничеството можеше да действа тук, Мороулан просто щеше да накара онова нещо да се появи от жилището ми. Но пък ако магьосничеството можеше да действа, тогава щяхме просто да телепортираме и да духнем. Няма смисъл да мисли човек за това.

Избрах си място точно срещу Цикъла. Защо ли? Не съм сигурен. Просто ми се стори подходящо, а „подходящото“ винаги е жизненоважно при практикуването на вещерство.

Почнах да дъвча листото — медитирах, отпусках се и се подготвях. Когато ми даде толкова, колкото можеше, го изплюх.

Смъкнах торбата, отворих я и седнах. Зачудих се дали боговете ще ме спрат, после реших, че ако ме гледат, сигурно ще направят нещо още щом видят, че подреждам съставките на заклинанието. Стана ми забавно, че съм извън полезрението им и в същото време в задния им двор, така да се каже.

Огледах Цикъла и се постарах да събера целия си кураж.

Отлагането щеше само да направи нещата още по-трудни.

Вдишах дълбоко и започнах заклинанието.

Имам бегъл спомен за някакво момиченце, което разтърсва рамото ми и ми казва: „Не заспивай. Ще умреш, ако заспиш. Стой буден“.

Когато отворих очи, нямаше никого, така че може и да е било сън. От друга страна, да сънувам някого означава, че съм заспал, а ако бях заспал…

Не знам.

Пляс, пляс. Клъв, клъв.

Това вече го знаех какво е. Очите ми се отвориха. Заговорих на глас:

— Всичко е наред. Връщам се.

Не мисля, че някога ми е било по-трудно да се вдигна. Когато най-сетне успях, се чувствах както сигурно се бе чувствала Алийра, и наистина съжалих, че не ми бяха останали повече листа келш, за да ги сдъвча. Светът се въртеше около мен. Не го ли мразите, когато ви прави така?

Понечих да тръгна, после чух нещо, много далечно. Тонът му ставаше все по-настоятелен, затова спрях и се заслушах. Беше Лойош и казваше: „Шефе! Шефе! Те са натам, в обратната посока!“

Усетих, че се обръщам, което съвсем не беше толкова лесно, колкото може би си мислите, и взех да залитам в посоката, за която Лойош ми каза, че е вярната. Сякаш след часове ги намерих, седнали там, където ги бях оставил. Мороулан ме забеляза пръв и видях, че тръгва към мен. Всичките му движения сякаш бяха забавени, както и тези на Алийра, когато стана и също тръгна към мен. Започнах да падам, което също като че ли ставаше бавно, а след това двамата ме държаха.

— Влад, добре ли си?

Изломотих нещо.

— Влад? Стана ли?

Дали е станало? Какво да е станало? О, да. Трябваше да направя още нещо. Чакай, а шишенцето… не, държах го в ръката си. Добър ход, Влад. Вдигнах го. Тъмна, много тъмна течност в прозрачно шишенце с гумена запушалка.

— Какво е това? — попита Алийра.

Формулирането на отговор ми се стори прекалено трудно. Събрах сили, погледнах Мороулан и казах:

— Оголи си ръката.

— Коя? — попита той.

Поклатих глава, а той сви рамене и оголи лявата.

— Нож.

Мороулан и Алийра се спогледаха, свиха рамене и Мороулан постави един нож в лявата ми ръка. Кимнах му да приближи и след известно колебание той се подчини.

Постарах се да стегна ръката си, докато срежа бицепса му. Подадох шишенцето на Алийра и казах:

— Отвори го. — Не можах да се насиля да я погледна, въпреки че се изругах, че не я накарах да го отвори преди да порежа Мороулан.

Представа нямам как успя да се справи, без да ме изпуска, но го направи и след малко каза:

— Готово.

Сграбчих ръката на Мороулан и поднесох шишенцето към срязаното. Казах му:

— Ти си вещер. Накарай течността да влезе в ръката ти.

Той ме погледна озадачено, после облиза устни. Изведнъж осъзнах, че се мъчи да реши дали да ми се довери. Ако имах сила, сигурно щях да се изсмея. Той се зачуди дали да се довери на мен? Но май реши да го направи и също така реши да приеме, че знам какво правя. Последното със сигурност беше глупаво от негова страна. Затворих очи. Алийра ме разтърси и ги отворих отново. Когато погледнах нагоре, шишенцето беше празно, Мороулан го държеше и го гледаше малко учудено. Надявах се, че на Кийра не й трябва за нещо важно.

— Хайде да си ходим вкъщи — казах.

— Влад — попита Мороулан, — какво все пак беше това?

— Вкъщи — успях някак да повторя. Последва пауза, през която сигурно са се споглеждали. После двамата ме подхванаха под мишниците и тръгнахме към горите.

Не мога да си спомня да съм взимал решение да започна сам. Бях изпаднал в определена ситуация и излязох от нея по най-добрия възможен начин.