Стивън Бруст - Талтош

Спряхме и отдъхнахме, облегнати на една стена. Алийра се опита да седне на пода и откри, че с големия меч на гърба й е невъзможно. Изглеждаше отвратена. Мисля, че още малко и щеше да се разреве. Както и аз, между другото.

Поговорихме си тихо известно време, главно оплаквания. Накрая Мороулан каза:

— Добре. Така няма да стане. Ще трябва да намерим боговете и да ги убедим да ни пуснат.

— Не — възрази Алийра. — Боговете ще ни попречат да си идем.

— Боговете нямат нужда да ни пречат да си идем — тези коридори вършат достатъчно добра работа.

Алийра не отговори.

— Предполагам, че можем да си обикаляме из тия коридори цяла вечност, без да намерим изход — каза Мороулан. — Трябва да питаме някой, а аз лично не мога да измисля по-добър специалист от Вийра.

— Не — отсече Алийра.

— О, изгубихме ли се? — включи се нов глас. Обърнахме се и ето ти го Барит, отново. Навъсих му се, но този път си задържах устата затворена.

— Ти кой си? — попита Алийра.

— Това е Барит — каза Мороулан.

Барит рече:

— А ти?

— Аз съм Алийра.

Очите му се ококориха.

— Нима? Е, на това му се вика шега. И се опитвате да се върнете в страната на живите, нали? Ще ви помоля тогава за една услуга. Ако успеете и още съм жив, не ми идвайте на гости. Не мисля, че ще го понеса.

— Милорд, но ние сме… — почна Алийра.

— Да, знам. Не мога да ви помогна. Няма изход, освен единствения, който ви е известен. Всеки пурпурен халат може да ви заведе дотам. Съжалявам.

Между другото прозвуча съвсем искрено, но през цялото време гледаше Алийра.

Алийра се намръщи и ноздрите й се разшириха.

— Е, добре тогава. — След което тръгнахме пак, а Барит го оставихме.

Да намериш пурпурен халат в онова място беше толкова лесно, колкото да намериш текла на пазара. И да, пурпурният халат с охота ни поведе да се видим с боговете. Мина ми през ума защо просто не се обърнем и да хванем коридора натам, откъдето бяхме дошли. Не го предложих, защото имах чувството, че няма да се получи.

Отново минахме през портата, пурпурният халат ни остави там и отново пристъпихме пред трона на Вийра, богинята-демон. Усмихваше се.

Вийра Кучката.

По-голямата част от плана си можех да съставя и без да напускам жилището си, и почти бях решил да постъпя точно така. Но цялата тази моргантска работа започваше все повече да ме изнервя, затова реших да бъда по-предпазлив и да проверя част от информацията в дългите списъци с факти.

За да съкратя целия този дълъг и скучен разказ, ще кажа, че всичко, което проверих, се оказа точно, но се чувствах по-добре, че съм го видял лично. Назначената му от Империята охрана включваше трима Господари на дракони, които непрекъснато бяха с него, и всички бяха много добри. Никой от тях не ме забеляза, докато ги проследявах накъде ли не, но ме изнервиха. В един момент пуснах Лойош да ги следи, а аз седнах да прегледам информацията и да потърся слабо място.

Проблемът бе, че охранителите бяха от дома на Дракона. Иначе можех навярно да ги подкупя да останат настрана в критичния момент. Чудех се дали драконите можеха да имат други слабости.

Е, да приемем за момент, че имаха. Кое беше най-доброто, очевидното място, където можех да го спипам? Ясно. Имаше навика да посещава някаква дама в западната част на Адриланка, оттатък реката. Не знам дали съществува по-добър момент и място да заковеш някой, от будоара на любовницата му. Лойош провери района и той се оказа идеален — почти безлюден в ранните часове на утрото, когато Райет напускаше жилището й, и в същото време достатъчно застроен, за да има къде да се скриеш наблизо. Добре, ако трябваше да го спипам там, какво щях да направя? Да заместя файтонджията, който го взимаше? Това щеше да означава да подкупя файтонджията, който в такъв случай щеше да знае за убийството, или да го убия или обездвижа, което не ми харесваше.

Не, трябваше да има по-добър начин.

Имаше и го открих.

— Поздравявам ви отново, о, смъртни — каза Вийра. — И теб, Алийра. Добре си дошла. Ти можеш да напуснеш това място, а източнякът може да те придружи, при условие, че никога повече няма да се върне. Но лорд Мороулан ще остане.

— Не — каза Алийра. — Той се връща с нас.

Богинята продължи да се усмихва.

— Добре де — каза Алийра. — Обясни ми защо той трябва да остане тук.

— Заради естеството на това място. Живите просто не могат да се връщат. Навярно може да стане немрящ и така да си отиде. Някои са го постигали. Вярвам, че познавате Сетра Лавоуд, например.