Стивън Бруст - Талтош

Докато мислех над това изявление и се чудех дали да се разсмея, се сетих, че Вийра ни беше оставила; с други думи, нямаше как да разберем накъде да тръгнем.

Окашлях се. Мороулан прекрати състезанието по вторачване с Алийра и каза:

— Да, Влад?

— Случайно да знаеш как можем да се върнем до онова място с всичките богове?

— Хмм. Мисля, че да.

— Тогава да тръгваме.

— Защо?

— Имаш ли по-добра идея?

— Всъщност не.

Докато ставах, бях завладян от беглото изкушение да пийна малко от кладенеца. Може би е за добро, че е било само бегло. Помогнахме на Алийра да стане и установих, че е доста ниска — съвсем малко по-висока от мен всъщност.

Тръгнахме обратно натам, откъдето бяхме дошли. Двамата с Мороулан крепяхме Алийра под мишниците. Изглеждаше много нещастна. Беше стиснала зъби, може би от яд, може би от болка. Очите й, за които отначало помислих, че са зелени, бяха сиви и гледаше право напред.

Върнахме се при арката и спряхме за малко да отдъхнем.

Мороулан предложи на Алийра да поседне, да й отпочинат краката.

— Млъкни — отсече тя.

Забелязах, че търпението на Мороулан се изчерпва. Както и моето, впрочем. Двамата прехапахме устни едновременно, спогледахме се и се подсмихнахме.

Хванахме я под мишниците и тръгнахме отново, във вярната според Мороулан посока. Направихме няколко крачки и спряхме отново, защото Алийра изохка:

— Не мога…

И я оставихме да се смъкне на земята.

Дишаше тежко. Затвори очи, с лице към небето; челото й беше влажно, а косата й беше подгизнала от пот. Двамата с Мороулан се спогледахме, но нямаше какво да си кажем.

След около минута, докато все още стояхме там и се чудехме дали ще обидим смъртно Алийра, ако й предложим да я носим, видяхме, че от тъмното ни приближава някаква фигура — постепенно се очерта и стана видима на светлината на невероятните звезди.

Беше много висок и с огромни рамене. На гърба му имаше тежък меч, а чертите му бяха чисто драконови, както и цветовете на облеклото му, макар че дрехите му — безформен жакет и торбести гащи, затъкнати в ботуши от кожа на дарр — бяха доста странни. Косата му беше кестенява и къдрава, а очите — тъмни. Беше — или по-скоро беше умрял — в зряла възраст. Челото му беше набраздено от мисъл, около очите имаше бръчки на гняв, а челюстта му създаваше впечатление, че повечето време държи зъбите си стиснати.

Той изгледа и трима ни, докато ние пък гледахме него. Зачудих се какво мисли Мороулан за него, но не можех да откъсна очи от лицето на Господаря на дракони, за да видя физиономията на спътника си. Усетих, че пулсът ми почва да забързва и че коленете ми изведнъж омекват. Трябваше да преглътна няколко пъти.

Когато най-после заговори, той се обърна към Алийра.

— Казаха ми, че ще те намеря тук.

Тя кимна, но не каза нищо. Изглеждаше окаяно. Мороулан, който, предполагам, не беше свикнал да го пренебрегват, каза:

— Поздравявам ви, милорд. Аз съм Мороулан е’Дриен.

Мъжът се обърна към него и кимна.

— Добър ден. Аз съм Кийрон.

Кийрон.

Кийрон Завоевателя.

Бащата на Драгарската империя, родоначалникът на най-гордите родословия на дома на Дракона, героят на митове и легенди, първият от великите драгарски касапи на източняци и, добре, мога и да продължа така, но има ли смисъл? Ето ти го пред мен.

Мороулан го зяпна и бавно се смъкна на коляно. Аз не знаех накъде да погледна.

Хората би трябвало да са по-благоразумни.

Не знам да има случай, при който някой джерег да е свидетелствал пред Империята срещу друг джерег и да е оцелял, но все още се намират глупаци, които се опитват. „Аз съм по-различен — казват си те. — Аз си имам план. Никой не може да ме пипне; аз съм защитен“. Или може би дори не си го мислят толкова категорично, може би просто не могат да повярват в собствената си тленност. Или пък смятат, че парите, които им плаща Империята, си заслужават риска.

Но все едно, това не е мой проблем.

Мисля, че бях нает през четири етапа. Срещнах се с едного пред някаква бакалия и си поговорихме, докато се разхождахме. Лойош се возеше на лявото ми рамо. Беше ранно утро и районът, в който се намирахме, беше съвсем безлюден. Събеседникът ми носеше прякора Стъпките, по една или друга причина. Знаех кой е и когато ми предложи убийството, знаех, че ще е нещо голямо, понеже лицето имаше много високо положение в организацията. А това означаваше, че онзи, който му е казал да го уреди, е наистина важна клечка.

Казах му:

— Познавам хора, които вършат такива неща. Искаш ли да ми кажеш повече?