Стивън Бруст - Талтош

Погледнах го въпросително. В отговор Мороулан ми посочи към реката и щом проследих жеста му, забелязах едно плоско място.

— Тук останките на покойниците от дома на Дзур се пускат по реката, за да преминат през Пропадите.

— Цоп — казах. — Но те поне вече са умрели. Съмнявам се, че ги притеснява много.

Той кимна и продължи да се взира в пиедестала. Попитах, като се постарах въпросът ми да прозвучи съвсем небрежно:

— Познаваш ли някой Господар на дзур, който да е минавал оттук?

— Сетра — каза той.

Примигах.

— Мислех, че тя е дракон.

Мороулан сви рамене, обърна се и се отдалечихме от Пропадите. Натъкнахме се на друго плоско място срещу реката, която вече започваше да извива, и видях стилизирана криота, след това ястреб, а после и дракон. Там Мороулан се позадържа малко повече, а аз се отдръпнах, за да го оставя насаме с каквито там чувства можеше да изпитва. Ръката му беше побеляла от стискането на тоягата, съдържаща под някаква форма душата на някаква негова братовчедка, в едно или друго състояние.

Лойош продължаваше да се крие под наметалото ми — гигантските джереги все още кръжаха над нас, от време на време чувах и крясъците им. След малко Мороулан дойде при мен и загледахме тъмните водни въртопи. Птици издаваха птичи звуци, а въздухът беше чист и студен. Мястото беше тихо и скръбно и ми се стори, че това е изчислен ефект, постигнат и аз не знам как. Във всеки случай действаше.

— Драконите обикновено използват лодки — каза Мороулан.

Кимнах и се помъчих да си представя малка лодка, после я замених с една от онези, дето използват по Реката на залеза, по-голяма и с гребла. Представих си я как се носи по течението, стига до ръба на водопада, преобръща се и се изгубва.

— Какво става след това? — попитах.

Мороулан каза:

— Рано или късно тялото спира на брега, под Пропадите. След няколко дни душата се пробужда, прибира от тялото това, което сметне, че може да й свърши работа, и започва пътуването си до Залите на Съда. Пътуването може да трае дни или няколко недели. Понякога трае вечно. Зависи доколко лицето е запаметило добре Пътеките за своя дом, докато е било живо, какво среща по пътя си и как се справя с него. — Помълча. — Може да срещнем някои от онези, които блуждаят вечно по Пътеките. Надявам се да го избегнем. Мисля, че е доста потискащо.

— А ние? — попитах.

— Ние ще се спуснем покрай Пропадите.

— Ще се спуснем?

— Имам въже.

— О? Е, значи всичко е наред.

Бях в организацията от близо година и вече навлизах в етапа, в който ти е спокойно и се чувстваш добре от това, което правиш. Можех да заплашвам хора, без да кажа и дума, само като вдигна вежда или се усмихна, и те го усещаха. Освен това двамата с Крейгар си пасвахме много добре. Ако обектът почнеше да се държи невъзпитано, просто заставах пред него, а Крейгар го удряше, обикновено откъм гърба. После му нанасях някоя дребна телесна повреда и му прочитах лекция по пацифизъм.

Нещата вървяха добре и животът си течеше гладко, докато един ден не чухме за някой си Тиев, когото намерили в уличката зад някаква кръчма. Значи, понякога е възможно, макар и скъпо, да се съживи труп. Но в този случай на Тиев му бяха срязали врата, съсечен му беше гръбнакът, нещо, с което магьосниците не можеха да се справят. Беше носил със себе си двайсет империала, когато го убиха, и парите бяха намерени в дрехите му.

Тиев, както чух, работел за някой си Ролаан и според слуховете бе известен с това, че вършел поръчкови убийства. Ролаан беше голяма клечка и Крейгар ми спомена, че чул някакъв слух, според който друга голяма клечка, Уелок Ножа, бил поръчал убийството на Тиев. Това беше важно, защото шефът ми работеше за Уелок — или поне се предполагаше, че плаща на Уелок процент от всичко, което печелеше.

Една неделя по-късно друг тип, Лефоро, беше убит по същия начин като Тиев. Лефоро бачкаше пряко за Уелок и освен това го познавах, тъй че този път ударът беше много близо до мен. Хората, които виждах при шефа, почнаха да гледат нервно, а шефът ми намекна, че няма да е зле, ако не се мотая сам по улиците. Не можех да си представя какво ще спечели някой, ако ме убие, но почнах да се задържам много у дома. Дотук — нищо лошо. Не печелех чак толкова пари, че да горя от желание да изляза и да ги похарча, а Лойош вече беше почти пораснал, тъй че беше забавно да отделям време за тренировките му. В смисъл, казвах например наум: „Лойош, намери червената топка в спалнята“ и той отиваше и ми я донасяше в ноктите си. По това време беше престанал да ме нарича „Мама“, но беше прихванал навика да ми вика „шефе“, сигурно заради обръщението, което използвах към началника си.