Стивън Бруст - Талтош

— Такава ми беше уговорката, когато се съгласих да работя за Нийлар — никога да не се налага да издавам заповед.

— Защо?

— Не е твоя работа.

Зяпнах го. Чак сега забелязах колко ясно му личат чертите на дома на Дракона. Не можах да разбера защо го бях пропуснал преди. Зад това почти със сигурност се криеше някаква история.

Тръгнахме отново и се замислих за Крейгар. Беше почти точно седем стъпки висок, с права кафява коса, кафяви очи и, ами нищо друго забележително. Из главата ми забръмчаха въпроси, без да получат отговори. Откъде беше дошъл? Как се бе озовал в дома Джерег?

Той ме пипна по рамото и посочи една сграда. Носеше знака на виещ вълк и отвън изглеждаше много приятно място. Отвътре също се оказа, че е добре поддържана. Минахме през главното помещение, като събрахме навъсените погледи на гости, които не обичат източняци, джереги или и едното, и другото. Заизкачвахме се по стълбите. Докато изкачвахме трите етажа и завивахме наляво, продължавах да се чудя за Крейгар — и продължавах да се чудя, когато почукахме на вратата и тя се отвори.

Орката ме погледна и примига. После каза:

— Какво бе, мустак?

О? Гледай ти. Толкова се бях разсеял с мислите за Крейгар, че не бях помислил как да подходя към орката. Е, след като не знаех какво да кажа, го шибнах в корема с тоягата. Той каза нещо от рода на „Охх“ и се преви. Мисля, че може да съм му счупил някое ребро — не се бях целил много добре. Зачудих се дали е тоя, дето го търсим.

Във всеки случай темето му беше малко под мен. За малко да го тресна с тоягата, но си спомних думите на Кийра и спрях. Вместо това го подпрях с крак и го бутнах. Той падна на гръб и тогава ми хрумна колко е лесно да оправиш някой, когато не очаква да го нападнат.

Превъртя се по корем и закашля. Бях го наредил добре, но орките са яки. Крейгар пристъпи до мен и го натисна с крак по врата. Свалих си крака и заобиколих, след което коленичих пред него. Изглеждаше стъписан. Надигна глава и се заозърта. Предполагам, че не разбра, че сме двама. После ме изгледа с яд.

Бръкнах инстинктивно под наметалото си, измъкнах джерега, тикнах го в лицето му и казах:

— Гладен ли си, Лойош?

„Мама?“

„Спокойно“.

Езикът на Лойош се стрелна към орката, чиито очи вече се бяха опулили от страх. Казах му:

— Дължиш пари.

— Пусни ме да стана — изграчи той. — Ще ти ги дам.

— Не. Не ги искам. Искам ти да си ги платиш. Ако не, утре ще се върнем. Имаш двайсет и четири часа. Разбра ли?

Успя да кимне.

— Добре.

Станах и си прибрах Лойош. Запътих се към стълбите. Крейгар вървеше след мен.

Когато излязохме, Крейгар ме попита:

— Защо не взе парите?

— Какво? Не знам. Май защото щеше да е все едно, че го ограбваме.

Крейгар се засмя. Е, като си мисля сега, сигурно наистина е било смешно. Малко треперех. Ако Крейгар си беше позволил някакъв коментар, сигурно щях да го фрасна, но той не го направи.

Когато се върнахме там, откъдето бяхме тръгнали, се бях поуспокоил. Обущаря го нямаше, но заварихме Нийлар. Той ме изгледа, без да обръща внимание на Крейгар, и каза:

— Е?

Отвърнах:

— Не знам.

— Не знаеш?

— Твоят тип има ли тъмна коса, която носи зализана назад, малко широко лице, широки рамене, къс врат и малък бял белег през носа?

— Белега така и не съм го забелязал, но да, общо взето отговаря.

— Значи сме говорили с тоя, с когото трябваше.

— Това е добре. Какво си говорихте?

— Питах го дали би имал нещо против да си плати каквото дължи.

— Той какво каза?

— Оставих го да обмисля.

Нийлар кимна замислено.

— Добре. А Крейгар къде е?

— Тук съм — рече Крейгар и се засмя.

— О! Ти какво мислиш?

— Ще плати. Дадохме му един ден. — Помълча и добави: — Влад се справя добре.

Нийлар ме изгледа за миг.

— Окей. Ще държим връзка, момчета.

Кимнах и излязох от дюкяна. Исках да благодаря на Крейгар, но не можах да го намеря. Свих рамене и тръгнах към къщи, за да нахраня Лойош и да чакам.

Прибрах се малко уморен, но в добро настроение. За първи път в живота си бях много доволен. Нахраних Лойош с малко краве мляко и легнах да поспя на дивана с него, на корема ми. Може би се усмихвах.

Първото, което забелязах, беше небето. Беше същото грозно червено-оранжево небе, което виси над Империята, но беше по-високо и някак по-чисто. Обкръжаваше ни трева, стигаща до кръста ми. Наоколо не се виждаше нито дърво, нито планина или сграда.

Постояхме така няколко минути. Мороулан учтиво запази мълчание, докато вдишам няколко пъти дълбоко, за да се съвзема от последствията от телепорта. Огледах се и ми хрумна нещо. Опитах се да го разбера, след което казах: