Стивън Бруст - Талтош

Тактове…

Виж, това беше идея.

Съсредоточих се върху ритъма и протегнах лявата си ръка, с дланта нагоре. Съсредоточих се върху жуженето и протегнах дясната си ръка, с дланта нагоре. Събрах ръцете си и ги обърнах така, че дланите да се срещнат. Усетих зад себе си как Лойош разпери криле и след това леко ги спусна. Очите ми се затвориха сякаш по своя воля. Осъзнах, че започвам да изпитвам умора, което ме изплаши — все още ме чакаше много работа.

Не знам кое се промени, но жуженето започна да се съчетава с ритъма, който бях установил.

Зачудих се как бих описал това в книга за заклинания, ако някога реша да го направя.

— Чудесно — рекох. — Никакъв проблем. Искаш да кажеш, че изобщо няма от какво да се притеснявам, освен от няколко богове? Ами добре, в такъв случай не виждам какво би могло да се скапе. Влизам в бандата, много ясно.

Бях саркастичен, в случай че ви е убягнало. Неволно погледнах към Чаз, да видя дали одобрява, но не разбрах.

— Не мисля, че е чак толкова страшно — каза Сетра.

— О?

— Покажи му тоягата — подкани я Мороулан.

— Мога да я видя и оттук, благодаря — казах и я погледнах: беше до ръката на Сетра. Тя се направи, че не ме е чула, вдигна я и ми я подаде.

— Значи душата на това лице е вътре?

— Да — каза Сетра. — Вземи я.

— Защо?

— Да видим дали ще усетиш нещо.

— Какво се очаква да усетя?

— Може би нищо. Няма да разбереш, ако не я подържиш.

Въздъхнах и взех проклетата тояга. След като каза, че трябва да се усети нещо, много ясно усетих гладката повърхност и че тоягата е леко студена. Бях я държал и преди, но тогава бях доста зает. Беше от светло дърво, вероятно върба.

„Усещаш ли нещо, Лойош?“

„Не съм сигурен, шефе. Май че да“.

Тогава и аз започнах да го усещам. Да, вътре като че ли имаше някакво присъствие, обитаващо на върха на пръстите ми. Странно. Започнах даже да добивам смътна представа за характера — буен, своенравен и гневлив. Дракон, определено.

Също така, за своя изненада, изпитах мигновено съчувствие — и до днес не съм сигурен защо. Върнах тоягата на Сетра и казах:

— Да, усетих нещо.

— Е?

— Какво „е“?

— Ще го направиш ли?

— Луда ли си? Ти каза, че никой освен Зерайка не е…

— И също така обясних защо смятам, че ще го преживееш.

— Да бе. Е, добре, ще го направя… стига да дойдеш да ме пазиш.

— Не бъди глупав — сряза ме Сетра. — Ако можех да отида, ти нямаше да ни трябваш.

— Чудесно. Тогава взимам Мороулан. — Подсмихнах се — нещо, което започвам да мисля, че винаги е грешка, когато се пазариш с Господари на дракони. Мисля, че засякох усмивчицата на Чаз, но не мога да съм сигурен.

Сетра и Мороулан се спогледаха. След което Мороулан заяви:

— Добре. Съгласен съм.

— Чакай малко…

— Мороулан — каза Сетра, — Властелините на Съда няма да ти позволят да си идеш.

— Тяхна воля.

Сетра каза:

— Но…

И аз също казах:

— Но…

— Тръгваме утре — каза ми Мороулан. — Най-добре да те върнем веднага, да се приготвиш за пътуването.

Лицето на Кийра Крадлата беше почти скрито под качулката, когато тя се извиси над мен и ми заговори с ниския си, почти шепнещ глас.

— Здравей, Влад.

— Благодаря ти.

— Значи знаеш.

— Помислих, че сигурно ти си говорила с Нийлар за мен. Благодаря.

— Надявам се, че ти правя услуга.

— Аз също. Защо мислиш, че може да не е?

— Работата за джерег може да е опасна.

— Аз бездруго пердаша драгари всеки път, щом ми падне. Що да не ми плащат за това?

Тя се взря в лицето ми.

— Толкова много ли ни мразиш?

— Тях, не теб.

— Аз съм драгарка.

— Все пак не си от тях.

— Може би.

— Все едно, трябва да печеля, а и ще остана извън източняшкото гето.

— Знам. — Видях как светнаха зъбите й. — Няма да е редно да живееш там. Благородник си все пак.

Отвърнах на усмивката й.

— Има неща, на които мога да те науча — каза тя. — Ще ти помогнат.

— Бих се радвал. Много си мила.

— Харесваш ми.

Беше ми го казвала и преди. Често пъти се чудя защо. Чудех се също така на каква възраст може да е. Но не зададох тези въпроси.

— Е, пожелай ми късмет — казах.

— Разбира се. Трябва обаче да ти кажа някои неща.

Горях от желание да продължа по пътя си, но не съм глупав. Кийра Крадлата не хаби думите си напразно. Така че отвърнах:

— Добре.

— Най-важното е следното, Влад… не позволявай на гнева да те надвие. Мъртвите не могат да плащат, а ти няма да печелиш, ако не доставяш. И ако можеш да получиш каквото искаш, без да нараниш някого, работодателят ти ще е доволен. Може да не го разбираш, но всеки път, когато един джерег прилага насилие, той рискува. Не го обичат това. Ясно?