Стивън Бруст - Талтош

— Ясно. — Докато говореше, изведнъж ми хрумна, че може би след по-малко от час ми предстои да се озова пред и може би да нападна някой, когото изобщо не съм виждал. Струваше ми се адски хладнокръвно. Но и, как да кажа… жестоко. — Какво друго?

— Знаеш ли за Лявата ръка на джерег?

— Ммм… за какво?

— Значи не знаеш. Добре. Организацията, както разбираш, печели, като осигурява продукти и услуги, които или са незаконни, или се облагат с висок данък, нали?

— Не съм мислил за това по този начин, но… да.

— Помисли го по този начин. Значи — единственото изключение е магьосничеството. Има магьоснически дейности, които са, както знаеш, незаконни. Магьосничество в помощ на друго незаконно действие, влияние над нечия воля и така нататък. — Тя разпери ръце. — Както казва Демона, „Всеки път, когато направят нов закон, ни отварят нов бизнес“.

— Както казва кой?

— Демона.

— Кой е той?

— Все едно. Така или иначе, Лявата ръка на джерег е съставена главно от жени — не знам защо. Те се занимават с незаконна магия.

— Разбирам.

— Стой настрана от тях. Не можеш да се биеш с тях и не знаеш достатъчно, за да се защитиш от машинациите им.

— Добре. Ще го запомня. Благодаря ти, Кийра.

Качулката кимна. Тя ме изгледа изпод нея и каза:

— Е, късмет, Влад.

Сля се със сянката на сградата и изчезна.

Как трябва да се подготви човек за пътуване до страната на мъртвите?

В смисъл, знам как да се подготвя за обиколка из града и знам как да се подготвя, за да убия някого, и дори имам някаква представа как да се подготвя за прекарването на една нощ в джунглата. Но ако ти предстои да посетиш сенките на живелите някога, слугите на мъртъвците и боговете, какво да вземеш със себе си? Как е редно да се облечеш?

Носех джерегските си цветове, със стилизиран джерег на гърба на сивото ми наметало, което си слагам, когато искам да крия това-онова по тялото си, и черни източняшки ботуши за езда, които са удобни, въпреки че нямаше да има никаква езда — впрочем, толкова по-добре. Качвал съм се веднъж на конски гръб и ако не ми се наложи повече, изобщо няма да се сърдя. Само че не го казвайте на дядо ми. Той смята, че фенарийците били по рождение страхотни ездачи.

Зачудих се колко лесно се съгласи Мороулан да ме придружи. От всичко, което разбрах, неговият шанс да се върне жив беше много по-нищожен от моя, а моят съвсем не беше добър. Имам предвид, Сетра така и не потвърди, че боговете ще ме пощадят.

Боговете. Беше тъпо. Включвал съм се понякога в частните семейни ритуали на дядо ми, за да се помолим за закрилата на Вийра, богинята-демон, но не бях особено убеден в съществуването й. Знаех, че много източняци вярват в един или повече богове и че някои дори гледат да не повишават много тон, когато споменават имената им. Но като че ли всички драгари вярваха в тях и говореха за тях с такова равнодушие, че се чудех дали за един драгар понятието „бог“ не е едва ли не безсмислено. Реших, че някой ден ще трябва да проуча това.

Или може би щях да го разбера по време на това пътуване. Която мисъл ми напомни, че трябва да се подготвя. Мороулан бе казал, че пътуването щяло да отнеме само няколко дни, тъй като сме щели да се телепортираме до точка съвсем близо до Пропадите при Портата на смъртта. По пътя сме щели да разполагаме с вода, както и с храна. Времето щеше да е непредсказуемо, но наметалото ми беше топло, щом го загърнех, прохладно, щом го разгърнех, и пазеше от влага.

„Някакви предложения какво да взема, Лойош?“

„Омагьосана кама, шефе. За всеки случай“.

„Винаги си нося. Друго?“

„Онова нещо, веригата“.

„Хм. Да. Добра идея“.

„Вещерски принадлежности?“

„Не знам. Нали затова те питам“.

„Не бе, няма ли да си вземеш принадлежности за заклинания?“

„О! Май че да“.

Тъй че събрах всички тези неща, взех и шепа сухи глътинки в случай, че ми се наложи да спя, шепа листа от келш в случай, че ми се наложи да стоя буден, след което потърсих контакт с Мороулан. Доста време ми отне, защото все още не го познавах добре, но накрая се свързахме.

„Ще бъда готов след час“, казах му.

„Чудесно. Къде да се видим?“

Помислих малко и отвърнах: „Има една кръчма, «При Ференк», в Южна Адриланка“.

Всеки път, когато посещавам обущар, оставам удивен как обувките ти накрая излизат толкова добре поправени. Тоест, не съм виждал обущарница, която да не е тъмна като пъкъла на Вийра, или обущар, който да не мижи все едно, че е полусляп.

Останките от облеклото точно на този обущар показваха, че е от дома Криота, както и издълженото му лице и кривите пръсти. Мръсотията под ноктите му стигаше да се натори цяла градина. Косата по главата му беше оредяла и тъмна. В помещението миришеше тежко на кожа и на разни масла, и не мога да кажа как изглеждаше, освен че беше тъмно и потискащо.