Стивън Бруст - Талтош

— Не, Влад — каза Мороулан. — Вземи тоягата. Аз ще ги задържа.

— Но…

Мороулан извади меча си и умът ми се смрази само като го видях, а стаята сякаш помръкна. Бях разбрал, че е моргантско оръжие още когато го видях за пръв път, но досега не го беше изваждал. Сега…

Сега изведнъж разбрах, че е Велико оръжие, едно от Седемнадесетте. Оръжие, което може да събори цели кралства. Металът му беше черен като ефеса и дръжката, но в средата беше сив. Беше малък за дълъг меч и сякаш поглъщаше светлината в помещението. Хилядагодишни демони нахълтаха, насядаха на рамото ми и зареваха…

— Бягай, ако ти е мила душицата!

Очите ни се срещнаха за миг.

— Аз ще ги задържа — повтори той.

Стоях зяпнал, може би цяла секунда, след което отсякох:

— Не мога да я измъкна от…

— Вярно — каза той и се заозърта. Ако се чудите какво правеха стражите по време на целия този разговор, ами те се бяха спрели на прага, гледаха сащисани меча на Мороулан и предполагам, че се опитваха да намерят в себе си повечко кураж, за да нападнат. Очите на Мороулан се спряха на пиедестала, на който се беше отпуснал единият край на златната верига — другият висеше, завит, във въздуха.

— Пробвай с онова — рече Мороулан.

Да бе. Точно играчката, с която исках да си поиграя точно в този момент.

Засилих се, като се мъчех много упорито да не мисля, и сграбчих края на веригата, който се опираше в пиедестала. Не беше вързана и лесно се издърпа в ръката ми, все така извита във въздуха като змия, готова за удар. Бързо изтичах до вратата, зад която беше кубът. Спрях колкото да погледна през рамо към сцената със стражите и Мороулан. Очите на всички се бяха приковали в меча.

Сигурно куражът им щеше да им изневери и можеше да не нападнат, не знам. Но докато го обмисляха, Мороулан се втурна напред. Един замах само на меча му и един падна, тялото му бе посечено почти на две от дясното рамо до лявото бедро. Мороулан замахна, порази следващия право в сърцето и той изкрещя. От лявата ръка на Мороулан излетя нещо, което мога да опиша само като черен пламък, и се надигнаха още викове.

Обърнах им гръб. Вече не се съмнявах, че ще може да ги задържи — стига да не се появеше Лораан.

Забързах към сияещия куб.

Веригата като че ли беше изработена от златни звена, всяко от които дълго около един пръст, но докато я стисках, ми се стори по-твърда от злато. Съжалих, че нямам време да я огледам, поне за малко. Прокарах лявата си длан по нея, нещо като погалване. Не стърчеше съвсем изпъната във въздуха, затова я избутах надолу. Имаше малко съпротивление, но после тя увисна, както трябва да виси една нормална верига. Светът ми се стори малко по-добър. Отделих един миг да помисля и да пусна живота ми да мине пред очите ми, ако реши, след което, поради липса на по-добри идеи, треснах с веригата по оранжевото сияние, като се стегнах срещу възможния откат. По ръката ми пробяга лек гъдел. Сиянието лумна и угасна.

На пода лежеше бял прът с ръждива звезда на единия край. Преглътнах и го вдигнах. Беше малко студен на допир и беше може би малко по-тежък, отколкото му се полагаше, но след като го пипнах, не ми се случи нищо. Обърнах се, стиснал двата си трофея, към шумотевицата на битката.

Ярко блеснала светлина почти ме заслепи. Успях да примигам и да сведа глава, тъй че можах да видя по пода двайсетина тела. Мороулан стоеше, целият напрегнат, и мечът му действаше като щит, за да задържи баража от бяла светлина, идващ от…

Лораан!

Изругах. Сега магьосникът държеше както червения си жезъл, така и някаква малка пръчка. Светлината идваше от жезъла и щом влязох, видях, че Лораан гледа към мен и към тоягата в ръката ми. Очите му се разшириха. После видя веригата и се разшириха още повече, и даже забелязах как изломоти една ругатня, която веднага познах, но няма да я повтарям. Насочи пръчката към мен. Паднах по гръб и някаква синя стена от… нещо… се затъркаля с грохот към мен. Може да съм изкрещял. Вдигнах ръце пред лицето си.

Златната верига още беше в дясната ми ръка. Докато мятах ръце нагоре, тя се люшна пред мен и се тресна в стената от синьо, която тутакси изчезна. Усетих само лек гъдел по ръката.

Всичко е в китката, нали знаете.

Но вече се бях пльоснал по гръб. Надигнах глава и видях как Мороулан пристъпи към Лораан, спря, изруга и почна да маха с лявата си ръка. Лораан продължаваше да ме гледа, което никак не ми хареса. После обърна жезъла си с върха към мен, което ми хареса още по-малко.

Имах чувството, че ме изритаха в главата и в корема едновременно. Молех се най-после да направи каквото там се канеше да прави с мен. По някакъв начин задържаше Мороулан далече от себе си, иначе той щеше да го убие, тъй че сигурно имаше някаква магическа защита срещу физически атаки.