Стивън Бруст - Талтош

Пръстите ми се усукаха, докато оглеждах резето и пантите. Честно казано обаче, повече ме притесняваха заклинанията, които можеше да са го затворили, както и тези, които можеха да включат аларми. Прецених, че самата врата тежи поне четиридесет фунта. Беше направена от дебели дъски, обковани с желязо. Не беше идеално напасната обаче — от другата й страна проникваше светлина. Не знаех какво означава това; информацията ми свършваше дотук. Облизах устни и се залових за работа.

Кийра Крадлата не само ме беше снабдила с комплект инструменти за отключване, но също така ме беше тренирала как да ги използвам. Не съм крадец, но горе-долу се оправям. Надявах се, че „устройството“ ще може да преодолее алармите, защото аз не можех; да надвия ключалката беше най-многото, на което можех да се надявам.

Една добра брава съчетава фин механизъм с тежко резе. Тази всъщност се оказа с много фин механизъм и три резета. Така че шперцът трябваше да е достатъчно силен, за да превърти резетата, но достатъчно фин, за да влезе в ключалката. Оказа се, че системата е трипружинна, което изискваше пружинен шперц и три пръчици, всички от които трябваше да се натиснат в три различни резета, влизащи в различни посоки, като в същото време превъртането е в четвърта посока. Ако пръстите ми бяха много по-малки и ако имах още две ръце, щеше да ми е много по-лесно. Така ми отне двайсетина минути, но се справих и не се задействаха никакви аларми, доколкото можех да преценя.

Щях да забравя да смажа пантите, но Лойош ми напомни. От другата страна имаше площадка с няколко запалени лампи и стълбище, водещо надолу към три врати, всяка от които изглеждаше — оттук, отгоре — доста паянтова.

Заделих още петнайсет минути, докато затворя отново тежката врата. Можеше и да се окаже загуба на време; не можех да преценя. После вдишах няколко пъти, дълбоко и много тихо, и…

„Какво стана, Влад?“ В псионичната връзка обикновено се кара на малко име, понеже магията стои над всякакви вежливости, пък и без това бяхме минали на „ти“.

„Влязох през голямата врата“.

„Добре. Ще уведомя Мороулан. Ще държим връзка. Щом се докопаш до тоягата, ще разбием телепортната преграда. Дълго време няма да действа“.

„Така поне казахте“.

„И повтарям. Пази се“.

„Да бе“.

След като слязох долу, трябваше да избера врата. Нито една от вратите не изглеждаше заключена или омагьосана, тъй че избрах средната. Смазах пантите и я открехнах. Четиридесет и пет минути по-късно се намирах отново пред трите врати и бях много по-наясно какви видове морски раковини обича да колекционира Лораан, имах много добра представа какъв му е вкусът към произведенията на изкуството, но нямах по-добра представа къде е тоягата.

Зачудих се колко ли време остава, докато някой намери труповете или забележи, че пазачите не са на поста си.

Всичко това определено не ми харесваше. Пробвах с лявата врата.

Стаята беше осветена, въпреки че не можех да видя източника на светлина. Беше квадратна, със страна около четиридесет крачки и с още една врата срещу мен. Голяма маса, дълга, да речем, десет стъпки, се набиваше на очи по средата на помещението. От тавана се спускаха глобуси, излъчващи тесни лъчи светлина, съсредоточени над едно определено петно леко встрани, а близо до това петно имаше купчина дебели тежки томове. На масата имаше друг том, разтворен, с паче перо до него и изписан половин лист хартия. По масата се търкаляха малки блестящи камъчета. Три пръта — никой от които не отговаряше на описанието на онова, което търсех — бяха опрени на стената вляво, а на един пиедестал в края на масата беше поставено нещо като златна верига, изпъната във въздуха, освен единия край, който се опираше на пиедестала. На масата беше подпрян и един широк меч, чието присъствие тук сигурно щеше да ми се стори нелепо, ако не бях забелязал от мястото си, че е покрит с руни и символи. До другата стена имаше голямо корито, съдържащо сигурно нещо съвсем неестествено и на което са направени неописуеми неща.

В случай, че все още не сте се досетили, това беше работният кът на Лораан.

Огледах продължително пода, за да си избера най-безопасния път до отсрещната врата. Изглеждаше чист. Препратих наблюденията си на Сетра. Тя ги прие, но без коментар. Тръгнах много предпазливо и стигнах до другата врата съвсем безшумно.

Огледах за няколко мига вратата. Никакви магии, никакви резета, никакви аларми. Смазах пантите просто за всеки случай и я отворих. Намирах се в малко по-малко помещение, не толкова претрупано. Единственото по-забележително вътре се оказа нещо като куб, направен от оранжева светлина, със страна от около шест стъпки, точно в средата на помещението. В центъра на сияещия куб имаше бяла, дълга пет стъпки тояга. В единия й край почти успях да различа ръждивата звезда, за която ми бяха казали да гледам.