Стивън Бруст - Талтош

— Погледни ме, Владимир. — Послушах го, зачуден. — Сега се отпусни хубаво в стола. Уж че ставаш тежък, нали? Почувствай как натежаваш, как се сливаш с този стол. Можеш ли? Сега продължаваш да ме гледаш в лицето, Владимир. Мисли за мен. Сега затвори очи. Представи си, че продължаваш да ме виждаш, въпреки че очите ти са затворени. Можеш ли? Сега можеш ли да усетиш топлина? Не говори. Почувствай как те носи водата и ти е топло. Мисли за моя глас, виждаш ли как той изпълва главата ти. Гласът ми е всичко, всичко, което знаеш. Сега ми кажи следното: На колко си години?

Това леко ме озадачи. Искам да кажа, мислеше, че съм заспал, или какво? Опитах се да му отвърна и се изненадах какво усилие ми струваше. Но накрая казах:

— На десет. — И очите ми рязко се отвориха.

Дядо ми се усмихваше. Не каза нищо, защото нямаше нужда. Още докато го изричах, разбрах, че всъщност това бе единствената дума, изговорена на глас в стаята през последните няколко мига.

Прекрачих много внимателно трупа, тъй като щеше да е доста смущаващо, ако се спънех. Тъмната дама на Дзур планина ми посочи един стол. Седнах в друг, не само за да й направя напук — този, който избрах, не беше толкова мек, поради което щеше да е по-лесно да скоча бързо. В случай, че все още не сте се досетили, бях, да речем, поуплашен.

И ще ви кажа, че и още нещо ме изненада: стана ми кофти за Квион. Разбира се, канех се да го убия веднага щом го спипам, но като го гледах как лежи така мъртъв, не знам… Спомних си как ме молеше да го взема на работа и как щял да спре да залага на комар и така нататък, и вече не ми се струваше чак толкова важно, че беше избягал с парите ми. Предполагам, че отчасти това се дължеше на факта, че Мороулан го беше подвел.

Но да, бях се уплашил здравата. И в същото време бях побеснял като дзур, попаднал в мрежата на криота.

Лорд Мороулан седеше срещу мен и мърдаше брадичка и челюст. Когато аз го правя, значи, че съм нервен. Склонен бях да приема, че при Мороулан може да значи нещо друго, но не можех да кажа какво. Влезе един слуга, облечен в черна ливрея с драконова глава отляво на гърдите. Зачудих се що за човек би могъл да работи като слуга на Сетра Лавоуд. По кръглите очи и пълното лице можех да предположа, че е цалмот. Влезе със сведено към пода лице и присвити очи под гъстите туфи на веждите. Изглеждаше стар. Езикът му непрекъснато се стрелкаше от устата и се зачудих дали е наред с ума. Имаше съвсем лека чупка в кръста и щапуркаше ситно-ситно.

Поднесе ни аперитив в малки чаши, наполовина пълни с нещо с цвят на кленов сироп. Не знам как успя да прекрачи трупа, сякаш без да го забележи. Първо поднесе на мен, после на Мороулан и накрая — на Сетра. Ръцете му бяха на белезникави петна и се тресяха от старост. След като ни сервира — подносът остана в ръцете му, — отстъпи и застана зад Сетра и вляво от нея. Очите му пробягваха неспокойно из стаята. Помислих дали пък не координира движението на очите си с езика, но не си направих труд да го проверя. Питието се оказа ликьор, много сладък и с лек дъх на мента.

Не исках да зяпам повече Сетра или Мороулан, затова зяпнах, без да искам, трупа на Квион. Не знам как е при вас, но не съм свикнал да си пийвам спокойно, в непринудена среда с труп на пода. Не бях много сигурен кое е подходящото за случая поведение. След втората глътка обаче се поуспокоих, защото Сетра пое нещата в ръцете си — прошепна нещо на слугата и постави на подноса една кесия. Той отново защапука, очите му обходиха всичко освен мен, и ми връчи кесията.

— Наложи ни се да заемем за малко част от фондовете ви — каза Сетра Лавоуд.

Колко мило.

Задъвках устната си и се помъчих да помисля за разни неща, които можеха да ме разсеят, преди напълно да си изтърва нервите и да ме убият. Взех кесията, а слугата се поклони и се върна на мястото си зад Сетра. Прецених, че изгърбването на раменете се появи точно когато спря — точно както бегач се изгърбва, преди да се изстреля от стартовата линия. Махнах му с пръст. Той се поколеба, погледна крадешком към господарката си, примига десетина пъти и се върна при мен.

— Подай подноса — рекох му. Той го направи, без да ме поглежда, и аз бавно отброих хиляда и петстотин златни империала по петдесетачки и десетачки. — Това го дай на господарката — казах му. Устата му се размърда за миг, сякаш трябваше да го премисли, и забелязах, че му липсват няколко зъба. Но все пак върна подноса при нея. Цялата сценка приличаше на лошо скроена игра.

Сетра се вторачи в мен — издържах погледа й — и каза: