Стивън Бруст: Талтош

Големият двоен портал на замъка беше на около петдесет разкрача пред мен. Наоколо се издигаха високи-превисоки стени. Защо му бяха нужни на Мороулан стени около реещ се замък? Погледнах рисковано надолу и видях оранжево-червени облаци. Над главата ми преминаваха други, в същия цвят. В лицето ми духаше прохладен ветрец, понесъл смътна миризма на пушек. Освен мен в двора нямаше никого.

Огледах стените и видях, че на ъглите им се издигат кули. Кулите, стените, както и самият замък бяха от черен камък — обсидиан, мисля — по-голямата част от който беше изваян на фигури: сражаващи се, ловуващи или просто облегнали се на стените.

Претенциозно копеле.

Зърнах на една от кулите двама стражи. И двамата бяха облечени в черното и сребристото на дома на Дракона. Единият държеше копие, другият — кривак.

Чародеи, наети за пазачи.

Ако не друго, вече ме беше убедил, че е богат. Стражът с копието забеляза, че го гледам, и ми отдаде чест. Кимнах му в отговор, съжалих, че Лойош не е с мен, и закрачих към грамадната двукрила порта.

Когато погледна назад към ранните години от живота си като към живота на непознат човек, длъжен съм да кажа, че съм отрасъл, заобиколен от насилие. Това ми звучи странно, защото изобщо не го мислех така, но доколкото помня, изпитвах страх от драгарите. Домът ни се намираше над ресторанта на баща ми, в район, където не живееха източняци, сиреч — човеци. Повечето ми време минаваше в ресторанта, още преди да започна да помагам. И все още помня тръпката на страха всеки път, когато излезех навън, дългото гонене по уличките и боя от ръцете на драгарчета, които не обичаха човеци, или от други човеци, които смятаха, че много си въобразяваме. Последното — да ме бият източняци — не се случваше много често. Мисля, че първия път бях на осем. Баща ми ми поднесе облекло в цветовете на дома Джерег. Помня този ден, защото беше един от малкото моменти, в които си спомням баща ми щастлив. Настроението му ме зарази, излязох да се поперча в новите си дрехи и ме спипаха няколко човешки хлапета горе-долу на моята възраст, които… ами, сигурно се досещате. Подробностите ще ви спестя.

Смешното е, че помня какво съжаление изпитах тогава към тях, защото вече много пъти ме бяха били драгари и си мислех, че тези нещастни, жалки източнячета дори не могат да пердашат толкова добре като тях.

Ботушите ми пошляпваха във въздуха, което ми действаше леко изнервящо. Още по-изнервящо стана, когато се приближих до вратите и различих около тях знаци, в които познах магьоснически символи. Облизах устни.

Бях на около десет стъпки от портала, когато крилата се разтвориха тихо и величествено. Дори не изскърцаха. Това вече беше много изнервящо. Моментално пригладих с едната ръка косата си, а с другата опипах токата на наметалото си. По този начин ръцете ми забърсаха разните дреболийки, скрити по тялото ми. Все пак е по-добре да поднесеш изненади, отколкото на теб да ти поднесат.

Но не ми остана много време да мисля за портата, защото зад прага стоеше някаква особа, оградена като в картина от високата арка. Имаше гладката светла кожа на дома Исола и носеше бялото и зеленото на същия дом, скроено донякъде като рокля, донякъде като сари. Очите й бяха ясносини, косата й светлоруса и беше красива дори по човешките представи.

Гласът й се оказа плътен и мелодичен.

— Поздрави и добре сте дошли, благородни джерег — каза тя (явно беше решила, че обръщението е по-малко обидно от „източняк“), — в Черен замък. Аз съм Тилдра. Очакваме ви и се надяваме, че ще ни позволите да направим престоя ви приятен. Надявам се, че телепортът не ви е създал дискомфорт?

След като свърши тази своя удивителна реч, тя се поклони по обичая на Исола. Отвърнах:

— Ммм, не, мина екстра.

Тя се усмихна все едно, че наистина я интересува. Даже й повярвах. После каза:

— Моля ви, влезте, за да ви заведа при лорд Мороулан.

Протегна ръка да ми вземе наметалото и проклет да съм, ако за малко не й го дадох по рефлекс.

Рефлексите ми обикновено не са такива.

— Ммм, оставете — рекох. — Ще си го задържа.

— Разбира се — отвърна тя с усмивка. — Моля, последвайте ме.

Тогава ми хрумна, че не ме беше нарекла по име, което вероятно значеше, че не знае как се произнася фамилията ми, което пък означаваше, че Мороулан вероятно не знае много за мен. Което най-вероятно беше добре.

Пристъпих през прага на Черен замък. Озовах се в огромно преддверие, с бяло мраморно стълбище пред мен, по едно по-малко от двете страни и няколко пейзажа — не псиотпечатъци — по стените. Хубаво поне, че не всичко беше черно.