Стивън Бруст - Йенди

— Достатъчно, Влад — прекъсна ме Мороулан. — И тя не е…

— Извинявай. Исках да ти кажа, че е възникнало нещо. Опасявам се, че трябва да си тръгна. — Обърнах се към магьосницата. — Съжалявам, че ти го причиних, мила, но постарай се да не ти съсипе цялата вечер.

Тя ме изгледа и се усмихна сладко.

— Ще ти хареса ли, ако се превърнеш в саламандърче?

Лойош изсъска.

— Помолих те да престанеш, Влад — сряза ме Мороулан.

Престанах.

— Е, аз си тръгвам — казах и сведох глава.

— Добре. Ако мога да ти помогна с нещо, обади се.

Кимнах. За негово съжаление, запомних предложението му.

Знаете ли коя е единствената, най-голяма разлика между един драгар и един източняк? Не е в това, че те са много по-високи и по-силни от нас; аз самият съм живо доказателство, че ръстът и силата не са толкова важни. Не е и в това, че те живеят по няколко хиляди години в сравнение с нашите петдесет-шейсет; като се омешам с тълпата, мога да се примиря; все едно, никой не очаква да умре от старост. Не е дори в това, че те имат естествена връзка с Имперския глобус, която им позволява да прилагат магьосничество; източняците (като например покойния ми непрежалим баща) могат да си купят титли в дома Джерег или да се закълнат във васална вярност на някой благородник, да се преселят в провинцията и да станат текла — по този начин получават гражданство и се домогват до връзката.

Не, най-голямата разлика, която съм открил, е в следното: един драгар може да се телепортира, без след това да му стане гадно.

Появих се на улицата пред кантората ми почти готов да повърна. Вдишах дълбоко няколко пъти, докато вътрешностите ми се успокоят. Нямах подръка някой от чародеите на Мороулан, който да направи същинското заклинание. Мога да го правя сам, но не съм много добър; а грубото приземяване влошава нещата още повече.

Кантората ми се намираше на Медникарска улица, на гърба на малък комарджийски коптор, който пък беше лепнат за един дюкян за наркотични треви. Включваше три помещения. Първото беше приемната стая, където седеше Мелестав, моят секретар и телохранител, а зад Мелестав беше кабинетът ми. Крейгар си имаше малко бюро и груб дървен стол — за повече нямаше място. В приемната имаше четири стола, които можеха да се нарекат удобни. Моето бюро беше малко по-голямо от това на Крейгар, по-малко от това на Мелестав и зад него имаше добре тапициран въртящ се стол с лице към вратата. До вратата имаше два удобни стола, единият от които щеше да се заеме от Крейгар, когато се появеше.

Казах на Мелестав да уведоми Крейгар, че съм дошъл, и седнах зад бюрото си да го изчакам.

— Ъъ, шефе?

— О! — Въздъхнах, осъзнал за кой ли път, че Крейгар се е вмъкнал, без да го забележа. Той твърди, че не го прави нарочно — незабележимостта просто му била вродена.

— Какво разбра, Крейгар?

— Освен това, което вече ти казах — нищо ново.

— Добре. Да хвърлим тогава малко пари.

— И двамата ли?

— Не. Ти стой настрана в случай, че играта загрубее.

— Ясно.

Докато го обсъждахме, прокарах ръка през косата си — и я отърках в дясната страна на наметалото си, за да се уверя, че разните ми сечива са си на мястото. С лявата си ръка оправих яката, което ми позволи да проверя още няколко от тази страна.

След като излязохме на улицата, се огледах бързо, а после изминах пеш едното каре и половина до Малаковия кръг. По Медникарска трудно могат да се разминат две коли, което я прави по-широка от повечето улици. Постройките са нагъчкани една до друга и повечето са с прозорци само на горните етажи. Малаковият кръг е място за обръщане, с фонтан в средата, който не е работил, откакто се помня. Медникарска свършва тук. Пътят Долен Кийрон влиза отляво, като подходиш откъм Медникарска, и след това излиза вдясно, малко по-широк.

— Е, Крейгар — казах, — къде… — И млъкнах. — Крейгар?

— Точно пред теб, шефе.

— О? Къде?

— Първата врата вляво от кръчмата „При фонтана“. Вътре, по стълбите и вдясно.

— Добре. Ти стой тук и пази.

— Ясно.

„Лойош, опитай се да намериш прозорец и надникни. Ако не, стой подръка“.

„Готово, шефе“.

Влязох, после — нагоре по стълбите, които бяха без парапет, и горе. Поех си дъх, опипах отново оръжията си и почуках.

Вратата се отвори веднага. Стоящият зад нея беше облечен в черното и сивото на дома Джерег, с широк меч, окачен на кръста. Беше висок над седем и половина проклети стъпки и по-едър от обичайното за драгар. Изгледа ме отвисоко и рече:

— Съжалявам, мустак. Само за хора. — И ми тръшна вратата. Драгарите като че ли често се бъркат кои са „хората“.