Стивън Бруст - Феникс

Докъде ме водеше това? Да се крия в някаква горичка на чужд остров и да си мисля как да отнема живота на някой, когото не познавах, някой, който не беше в организацията и не беше подчинен на законите й, и то само защото моята богиня ми беше казала да го направя. Ние, човеците, вярваме, че каквото едно божество ти каже да направиш, то по определение е добро. Драгарите не споделят подобни идеи. Аз бях човек, отраснал в драгарско общество, и точно това ми причиняваше цялото неудобство.

Откъснах стрък трева и го задъвках. Дърветата пред мен се бяха свели еднакво надясно, сигурно от многото години еднопосочен вятър. Кората им беше необичайно гладка и в долните петнайсет-двайсет стъпки нямаха никакви клони, след което те изведнъж изникваха като гъби, пълни с дебели зелени листа, които шепнеха, щом вятърът ги размърдаше. Зад мен имаше трънки, горе-долу на моя ръст, струпани сякаш да си поприказват. Коути имаше рокля от нишка от такива трънки. Беше си я изтеглила сама, когато намери цял шубрак в края на лятото, точно когато от светлозелени ставаха алени, тъй че роклята й, изящно и ефирно изделие, с бяла дантела по раменете, започваше в убито зелено долу и завършваше в алено около шията. Първия път, когато я заведох в „При Валабар“, беше облякла тази рокля, с една бяла гема за тока.

Изплюх стръка трева и откъснах друг, докато чаках залеза, когато можех да мина по улиците незабелязан. Когато този момент настъпи, продължавах да се колебая, докато Лойош, моят спътник и познайник, не заговори в ума ми — беше кацнал на дясното ми рамо.

„Виж, шефе, ти наистина ли се каниш да обясниш на Вийра, че изведнъж те е налегнала съвестта, тъй че да бъде така добра да си намери някой друг, който да светне онзи паразит?“

Напалих огън с кора от дърветата, която, оказа се, гореше много добре, и в него унищожих бележките, които си бях водил. После го загасих и разпръснах пепелта, след което извадих една кама изпод лявата си мишница, проверих острието и тръгнах.

Когато излязох от двореца и се шмугнах зад него, дясната ми ръка беше оплескана с кралска кръв. Първите няколко мига след убийството са най-опасните, а цялата тази работа бездруго беше толкова шантава, че ужасно не ми се искаше да направя каквато и да било грешка. Беше рано вечерта и само след около час щеше да е съвсем тъмно. Но дори и така, не мислех, че ще изпъквам особено. Скрих се зад една голяма дървена рамка с платнище, която си бях избрал предварително, но все още не можех да си позволя да го ударя на бяг. Закрачих бавно към края на града. Увих ножа, почервенял от кралската кръв, в един парцал и го пъхнах в наметалото.

Лойош продължаваше да кръжи над двореца.

„Някакви преследвачи?“

„Никакви, шефе. Голяма суматоха. Търсят убиеца, но не изглеждат много опитни“.

„Добре. Някой да търси по земята? Някакви заклинания, ритуали?“

„Не и не. Нищо, само търчане насам-натам и… почакай. Някой току-що излезе и… да, изпраща хора в различни посоки. Към теб не тръгна никой“.

„Колко са към пристанището?“

„Четирима“.

„Добре. Връщай се“.

След минута той кацна на дясното ми рамо.

„Много ли държиш на ножа, шефе?“

„Ако ме хванат, ножът ще е без значение. Не исках да го оставя при трупа, защото може да имат вещери“.

„В морето ли?“

„Да“.

След като се отдалечих достатъчно от селото, тичах. Тази част от плана за бягство никак не ме радваше, но не можах да измисля нещо по-добро. Старая се да поддържам форма, но нося по себе си няколко килограма сечива, без да споменаваме рапирата в ножницата, която стига почти до земята и не е замислена, за да се бяга с нея. Потичах малко, после продължих на бърз ход, след което — още тичане. Срещнахме се с някакъв малък поток, погазих известно време в него и се сбогувахме, като краката ми все още си бяха сухи — чудо, осигурено от ботуши от кожа на дарр и масло от криота.

Оставаше ми само да се добера до района на пристанището преди съмване, да свия някоя от малките лодки и да отплавам колкото може по-навътре в морето, за да мога да се телепортирам. Едно от интересните неща беше, че не знаех колко ще е далече, тъй че ако ме видеха и ме подгонеха, щеше да стане сложно. Както го пресмятах обаче, щях да съм там не повече от два часа преди съмване. Номерът беше да стигна много преди онези, които бяха пратени подир мен, а те вече бяха тръгнали. Ако ме изпревареха и заварех пристанището добре охранявано, щеше да ми се наложи да се крия и да изчаквам за шанс.

„Има някой наблизо, шефе. Чакай. Повече от един. Близо са. По-добре да…“