Стивън Бруст - Феникс

„Шефе?“

„Здрасти, приятел. Къде сме?“

„Тук сме си. При тоя с барабана. Можеш ли да хапнеш пак?“

„С барабана ли? О, да. Спомних си. Какво значи «пак»?“

„Той те храни три пъти, откакто падна. Не помниш ли?“

Помислих малко и реших, че не помня. „От колко време сме тук?“

„Малко повече от ден“.

„И не са ни намерили?“

„Никой не е идвал наблизо“.

„Странно. Щях да помисля, че съм оставил диря, по която да може да ме намери и някой нимфа джегала“.

„Сигурно не са намерили още телата“.

„Това не може да продължи дълго. Трябва да се махаме“.

Бавно се надигнах и седнах. Барабанистът ме погледна, кимна и продължи заниманието си, с което го заварихме. После каза:

— Пак ти смених превръзките.

— Благодаря. Много съм ти задължен.

Той отново се съсредоточи върху барабана си.

Опитах се да стана, реших още в началото, че е грешка, и се отпуснах. Вдишах два пъти дълбоко, за да се изцеди напрежението от тялото ми. Зачудих се колко време ще ми трябва, докато мога отново да тръгна. Часове? Дни? Ако се окажеше дни, беше по-добре да се изтъркалям и да си умра още сега.

Установих, че съм много жаден, и го казах. Той ми подаде някакво шише в което, оказа се, имаше някаква вода със странен вкус. Затупа отново по барабана си. Аз се облегнах на дървото и се отпуснах — но напрягах слух за звуци от преследвачи. Мъжът сложи едно котле на огъня и малко след това имахме блудкава супа, която сигурно беше добра за мен. Изпихме я и рекох:

— Казвам се Влад.

— Аз съм Айбин — каза той. — Как се подреди така?

— Някои от съотечествениците ти не понасят чужденци. Провинциализъм. Нищо не може да се направи.

Отвърна ми с поглед, който не можах да си преведа, и се ухили.

— Не виждаме много често хора от континента, особено джуджета.

Джуджета?

— Специални обстоятелства — рекох. — Не можеше да се избегне. Ти защо ми помогна?

— Не бях виждал опитомен джерег.

„Опитомен?“

„Млъкни, Лойош“.

На Айбин казах:

— Както и да е, радвам се, че те заварих тук.

Той кимна.

— Мястото е добро за работа. Не ти досаждат много… какво е това?

Въздъхнах.

— Май някой идва насам.

Той ме погледна безизразно, после каза:

— Смяташ ли, че можеш да се качиш на дърво?

Облизах устни.

— Може би.

— Така няма да оставиш следа.

— Ако видят, че следата води дотук и не продължава, няма ли да задават въпроси?

— Сигурно.

— Е?

— Аз ще им отговоря.

Изгледах го. „Ти какво мислиш, Лойош?“

„Май това ни е най-добрата възможност“.

„Мда“.

Оказа се, че наистина мога да се кача на дърво. Болеше много, но като оставим това, не беше трудно. Спрях, щом чух звуци отдолу, и в същия миг Лойош ме предупреди. Земята не можех да видя, което ми даде основание да се надявам, че и те не можеха да ме видят. Вятър нямаше, а пушекът от огъня идваше към лицето ми. Стига да не се усилеше толкова, че да ме накара да се закашлям, това също щеше да ме скрие.

— Добър ти ден — каза някакъв мъжкар, с глас като на сив лебед на припек.

— И на вас — отвърна Айбин. Чувах ги много добре. После чух как започна да барабани.

— Извини ме — рече сивият лебед.

— Защо, какво си направил? — попита Айбин.

— В смисъл, че те притесняваме.

— А, не сте ме притеснили.

Още барабанене. Исках да се засмея, но се сдържах.

— Търсим един чужденец. Джудже.

Барабаненето спря.

— Пробвай на континента.

Сивият лебед издаде звук, който не можах да си преведа, след което спътниците му замърмориха, но и това не разбрах добре. След това някой друг, женска май, чийто глас беше плътен като любовен зов на мъхнат бухал, каза:

— Вървим по дирята му. Ти откога си тук?

— Цял живот — отвърна Айбин с лека тъга.

— Днес бе, идиот! — каза сивият лебед.

— Най-малкото — съгласи се приятелят ми.

Друг някой, мъжкар, поне гласът звучеше мъжки, каза:

— Следите му водят дотук. Виждал ли си го?

— Може да съм го изпуснал — рече Айбин. — Настройвам си барабана, нали виждаш. Човек трябва да се съсредоточи.

Сивият лебед настоя:

— Искаш да кажеш, че може да е минал ей така, покрай теб? Крил и Санди, огледайте наоколо. Вижте дали не е оставил следи. — Около дървото се чуха стъпки. Останах съвсем неподвижен, престанах дори да отвявам дима от лицето си; не беше много гъст, между другото.

— Тая част от приготвянето на барабана е много трудна — каза Айбин. — Трябва да…

Мъхнатият бухал го прекъсна:

— А бе ти не си ли Айбин от Долна тераса?