Стивън Бруст - Феникс

Но след ден-два можех да си възвърна силите и да се опитам да избягам. Ако не успеех, щяха да ме убият. Какво да му се притесняваш? Да, шубето беше ужасно, но не бях притеснен.

Виждате ли, просто не ми се щеше да умра. Веднъж вече бях умирал и никак не ми хареса, а тук май нямаше да има никакъв шанс за пресъживяване. Бях слушал истории за бягство от затвор, но като се огледах, не виждах как мога да го направя, а да му се не види, този живот съвсем не беше чак толкова лош. Бях си пробил пътя от едното нищо до едното нещо и много ми се искаше да видя как ще се развият нещата по-нататък. Исках да си остана жив, за да погледам още малко. Исках да оставя някакви промени след себе си, да направя нещата малко по-други, преди да си замина по пътя.

По-други? Може би даже по-добри, въпреки че това никога не е стояло най-горе в списъка ми. Може би, ако се измъкнех от това, щях да го направя. Вийра, слушаш ли ме? Можеш ли да ме чуеш? Натикаха ме тука, треперя от страх, тъй че може би това не означава нищо, но щеше все пак да е хубаво ако, преди да умра, мога да си помисля, че светът все пак е станал някак по-добър от това, че съм бил тук. Толкова ли е шантаво това, богиньо-демон? Това ли е станало с Коути, затова ли вече почти не мога да позная жена си? Не знам какво ще изпитвам, ако се измъкна от това, но искам да го разбера. Помогни ми, богиньо. Измъкни ме оттук. Спаси ми живота.

Само че тя ми беше казала, че оттук не мога да я достигна, тъй че трябваше да се спасявам сам, а това просто изглеждаше невъзможно.

Размислях, дремех, болеше ме, съвземах се и се потях още няколко часа, когато пристигна поредната храна — този път някакви тестени топчета със сос, на който месото беше помахало отдалече, гарнирани с водорасли и още хляб. Много скоро трябваше да бягам и по още една причина: ако хлябът ми омръзнеше, щях да си умра от глад.

Задраскваме още един ден, още едно посещение на местния стегач на кокали и още две „ястия“. Започнах да добивам чувството, че сигурно ще мога да се задвижа, ако се наложи. Болката от раните почти се беше махнала, само че все още ме болеше от натъртванията при падането. Предполагам, че щях да имам счупени кости, ако падането ми не беше „омекотено“ от клоните на дървото, с трошащите зъби любовни потупвания чак до долу. Ако си бях счупил някоя кост, сигурно щяхте да чуете тази история, ако изобщо я чуехте, разказана от съвършено различна гледна точка. А и краят й щеше да е различен.

Разпитвачът ми се върна, след като ме остави да размислям цели два дни, предполагам за да види дали няма да се изнервя. Седна на няколко стъпки от мен. Може би щях да се опитам да му скоча, ако бях в по-добра форма и ако си имах оръжията, и ако знаех повечко за разположението на мястото и за местоположението на охраната, и ако той не изглеждаше готов за нещо такова.

— Е? — каза той. Стараеше да изглежда много строг и мисля, че общо взето успяваше.

— Бих искал да си призная — рекох.

— Добре.

— Бих искал да си призная, че много бих желал да получа едно голямо блюдо с кетна, на кубчета и изпържена с чушлета и лук, поръсена с лимон и покрита с резенчета клъбфрут, с…

— Очевидно смятате, че е смешно — каза той.

Поклатих глава.

— Яденето никога не е смешно. Храните, които ми давате, са трагични.

Забелязах, че ръцете му упорито се опитват да се свият в юмруци, и реших, че започва да губи търпение с мен. Или бяха много сериозни в това да не бият пленниците си, или си беше заделил нещо много добро.

— Много ли искате да умрете? — попита ме.

— Е, не. Но рано или късно все ще се случи.

— Искаме да узнаем кой ви изпрати.

— Споходи ме видение.

Изгледа ме с яд, стана и си излезе. Зачудих се какво ще ми подхвърлят следващия път. Надявах се да не са водорасли.

На другия ден изкарах няколко часа, спомняйки си предишните си престои в затвор. Имаше един особено дълъг, в подземията на Имперския дворец, част от аферата, която ме издигна толкова високо в джерег и която за първи път привлече вниманието на Императрицата към Алийра. Онова беше продължило няколко недели и най-лошото в него беше скуката. Справих се с нея главно с упражнения и измисляне на различни форми на общуване със съкафезниците си, с които си разменяхме груби забележки по адрес на разните ни пазачи. Този път не бях в състояние да го упражнявам, а и не знаех къде са другите съкафезници, ако изобщо имаше такива. Тъкмо бях решил, че малко лека изометрика няма да ми навреди особено, когато вратата се отвори отново.