Стивън Бруст - Феникс

— Айбин! Да не би да си дошъл, за да се погрижиш за горките ми пострадали телеса? Или да повдигнеш духа ми?

Той седна на другия нар леко изненадан, че ме вижда.

— Ей, ама ти май не си свикнал със сънната трева.

— Хвана ме в много слаба форма — рекох му. — Пробвай ме отново след време.

Той кимна замислено и каза:

— Не смятах, че ще те видя жив. Мислех, че ще те… нали знаеш. — Чукна се по тила с ръба на дланта си.

— Сигурно ще го направят — отвърнах.

— Мда. И на мен също. — Облегна гръб на стената, без изобщо да изглежда притеснен. Останах с впечатлението, че може би прекалява с фатализма си. Разбира се, беше напълно възможно да работи за тях. Също толкова възможно беше и да не работи, да са го довели тук, за да си поприказваме и да ни подслушат. Коварството на тези хора изглеждаше на съвсем прилично ниво.

— Даваха ли ти хубава храна поне? — попитах.

Той го премисли много бавно.

— Не, не бих казал.

— И на мен.

— Не бих имал нищо против. — Замълча и зяпна в прозореца. Проследих погледа му, но не видях нищо забележително. Погледнах го отново.

— Какво има?

— На прозореца има пречки.

— Е, и?

— Стаята, в която бях, нямаше прозорец.

— И какво?

Той вдигна дървената лъжица от остатъците от последната ми храна, отиде до прозореца и почука по решетките.

— Мислиш, че можеш да ги разклатиш ли? — попитах.

— А? О, не, нищо такова. Но чуй. — Почука отново. Чу се обичайният звук на дебело желязо, когато го удариш с дебело дърво. — Не звучи ли страхотно?

Помъчих се да реша дали се шегува.

— Мм, мисля, че иска настройка.

— Вярно. Интересно, дали ще се получи, ако ги увия с различни парчета плат.

Въздъхнах и се отпуснах на леглото с надеждата, че наистина ни подслушват. Няколко часа по-късно вратата се отвори. Двамата стражи държаха късите си копия с вид на хора, които знаят как се използват. Зад тях беше моят приятел, кралският какъвто там се падаше. Кимна ми и каза:

— Моля, елате с мен.

Кимнах на Айбин и рекох:

— Посвири и за мен.

— Добре.

На рунтавите вежди казах:

— Не съм сигурен дали ще мога да вървя много дълго.

— Ако трябва, ще те носим.

— Ще се опитам.

И го направих. Краката ми все още малко се олюляваха и гърбът ме болеше, но се справих. Залитах малко повече, отколкото се налагаше, само заради принципа, че няма да навреди, ако си мислят, че съм по-зле, отколкото бях. Но изминахме само няколко крачки по коридора до една стая, в която имаше две столчета без гръб и няколко прозореца. Той зае едното, аз се отпуснах на другото и не ми хареса много.

— Имаше големи спорове как да постъпим с вас двамата — каза той. — Някои настояват да суспендираме древните закони против изтезанията. Други смятат, че трябва да ви екзекутираме публично, и то веднага, което ще предотврати назряващите бунтове.

Замълча, явно за да види дали имам да кажа нещо. Тъй като не смятах, че ще иска да чуе колко ме боли гърбът, останах ням.

— Засега Негово величество Коркор’н, синът на човека, когото вие убихте, е убедил всички да изчакаме, докато не получим отговор от континента. Очакваме да отрекат, че са ви изпратили, но искаме да им предоставим тази възможност. Ако направят каквото се очаква, вероятно ще ви екзекутираме. Ако сте любопитен, повечето хора държат да ви пребием с камъни, въпреки че според някои е по-добре да ви вържем и да ви хвърлим на орките.

— Всъщност не съм любопитен — отвърнах.

Той кимна и продължи:

— Докато изчакваме, все още имате възможност да ни кажете истината. Същото ще кажем и на приятеля ви. Ако той проговори преди вас, най-вероятно ще бъде пратен в изгнание. Ако вие проговорите, той ще умре, а на вас може би ще ви се разреши да си заминете. Най-малкото ще ви се разреши да вземете отрова, което е много по-приятна смърт от другите две.

— От личен опит ли го знаете? — попитах.

Той въздъхна.

— Не искате ли да ни кажете? Кой ви изпрати? Защо?

— Просто дойдох за риболова.

Той се обърна към стражите.

— Върнете го в килията и доведете другия.

Направиха го. Можех да подхвърля нещо умно на Айбин, докато се разминавахме, но нищо не ми хрумна. Бях готов да дам много, за да чуя какво ще си кажат двамата, но все още нямах никаква връзка с Глобуса, а вещерството, както вече казах, не действаше. Може би просто си седяха и си играеха на камъчета с’янг достатъчно дълго, за да изглежда добре. Или наистина вярваха, че ми помага. Или може би ставаше нещо съвсем различно, което съвсем ми се губеше. Нямаше да е за първи път.