Стивън Бруст - Феникс

Сега за какво да ви разправям? За време, място или обстоятелства? Добре, за време. Намирах се там вече от три дни, през които бях посетен от различни лица, загрижени за здравето ми, и това беше първият ден, в който можех да измина шестте крачки до мръсното ведро в ъгъла, без да се подпирам в стените. Това беше най-многото, което можех да постигна, но се гордеех с него.

Можех да различавам деня от нощта, защото почти можех да виждам навън през един тесен прозорец, на осем стъпки високо в тухлената стена. Беше затворен с дебели хоризонтални решетки, за които подозирах, че са били добавени, след като е била построена сградата — може би съвсем наскоро, например преди три дни. Не смятах, че стаята е била предназначена първоначално да държи затворници, но вършеше добра работа. Вратата беше много здрава и според това, което чувах при отварянето, беше укрепена с железен лост отвън. Имаше и един нар, по-дълъг, отколкото трябваше да е, покрит с нещо меко, което шумолеше, щом се размърдам. Бяха ми дали безформен жълто-кафяв халат от някаква животинска кожа. Не знам дали обичаите им диктуваха да прибират дрехите на затворниците, или бяха намерили в облеклото ми прекалено много оръжие, от което да са заключили — съвсем правилно, — че така и няма да могат да намерят всичко. Също така бях бос, което никога не ми е харесвало, още от дете.

Получавах по две яденета дневно. Първото все още ми е в мъгла, но второто беше рибена яхния, с всичките необходими подправки, само дето беше малко пресолена. Следващото беше някаква гъба, която на вкус се оказа по-добра, отколкото изглеждаше, но не много. Следващото беше блюдо от главоноги, с които някой добър готвач щеше да приготви нещо много вкусно. Последното, останките от което стояха в дървената чиния на пода до мен, включваше сварени зеленчуци и малко риба с комат сух черен хляб. Всъщност хлябът беше съвсем добър.

Вече на два пъти бях опитал малки заклинания, за да се изцеря, но нищо не се получи. Това беше много странно. Едно беше да разполагат със средства да прекъснат връзката ми с Глобуса, но вещерството е въпрос на умение и на личната ти, вродена психична енергия; не разбирах как биха могли да отрежат някого от това.

От друга страна, помнех коментара на Лойош, че тукашните хора като че ли са псионично невидими за него, което също така не беше нормално и можеше да е свързано с моя проблем. Също така няколко пъти се опитах да се добера до Мороулан и Сетра, но не стигнах доникъде; не бях сигурен дали е въпрос на разстояние, или на нещо друго.

През цялото време Лойош не беше във връзка с мен. Много ми се искаше да разбера дали е добре. Имах чувството, че ако го е сполетяло нещо, щях да разбера, но никога не бях оставал толкова дълго без връзка с него.

За да се разсея от тези мисли, прехвърлих наум разговора, който току-що бях провел с еди-кой си от кралската стража. Намеците му, че е възможно да ме оставят жив, можеха спокойно да се изключат — бях убил четирима техни съграждани, плюс краля им. Но колкото до определението му за „цивилизованост“, може и да беше прав. Добра новина, стига да беше вярна — последния път, когато ми се наложи да издържа на изтезания, не се справих много добре.

Но същинската загадка беше една от първите му реплики. Беше влязъл, изгледа ме отвисоко, каза си титлата и заяви:

— Задържаме ви за убийството на Негово величество крал Харо Олиторволд. Искаме да ни кажете защо го убихте, за кого, откъде идвате…

Прекъснах го с толкова достоверен изблик на невинен гняв, колкото можах да докарам. Той поклати глава и каза:

— Не се опитвайте да го отричате. Вашият съучастник си призна.

Рекох:

— О? Това вече е друга работа. Щом сте хванали съучастника ми, какво мога да направя? Признавам си, че… какво казахте, че съм направил? И кой ми е съучастникът?

Точно тогава той беше започнал да се прави на цивилизован, а сега, докато лежах сгърчен от болки и се тревожех за Лойош, си мислех какво ли не за своя „съучастник“. Ясно беше кого имат предвид — барабаниста, в когото се спънах, така да се каже. Когато се свестих и разбрах, че съм бил приспан от дима (беше споменал нещо за сънна трева, в края на краищата), бях решил, че го е направил нарочно. Сега обаче се чудех.

Все пак беше възможно да го е направил, но те просто не му вярваха. Или пък можеше да е случайно и той просто да е това, на което приличаше. Или пък играеха някаква много сложна игра, която все още не ми беше ясна.

Не че всичко това имаше някакво значение, след като не можех да направя нищо по никоя от тези възможности, но все пак бях любопитен. И не бях чак толкова притеснен. Най-вероятно щяха да изчакат ден-два, опитвайки се да ме убедят да кажа кой ме е наел, преди да ме убият. Помислих дали да не им кажа истината, само за да видя физиономията на оня с рунтавите вежди, но щеше да е безсмислено. Плюс това в моя бизнес такава информация не се издава — част е от работата.