Стивън Бруст - Феникс

Изплюх листа от келш, реших, че ако сдъвча още един, сигурно ще ме убие, и пак се изправих. Парцалът на гърба ми се смъкна, така че трябваше да го наместя отново и да го стегна с колана на синеокия. После стиснах зъби и бързо — хе! — се затътрих през гората.

След стотина крачки отново да ми се зави свят и се наложи да седна. След малко опитах пак и се отдалечих може би малко повече. Поседях и след като се усетих, че сипя люти проклятия, все пак се реших на още един лист келш. Предполагам, че е подействал, защото мисля, че изминах почти цяла миля, преди да се наложи отново да спра.

„Лойош, в каква посока вървим?“

„Все още към пристанището, шефе. Щях да ти кажа, ако се бяхме отклонили“.

„О. Добре“.

Повече нищо не казах, защото дори само това сякаш ме изцеди. Надигнах се с олюляване и поднових енергичното тътрене. Всяка крачка беше… но не, не искам повече да мисля за това, пък и вие не държите да го чуете. Бяхме на по-малко от две мили от мястото на битката и може би на пет мили от пристанището, когато Лойош каза: „Отпред става нещо, шефе“.

„Така ли? Мога ли вече да умра?“

„Не“.

Въздъхнах.

„Колко е далече?“

„На стотина стъпки“.

Спрях и се скрих зад едно голямо дърво.

„Има ли някаква причина да го забележиш чак сега, Лойош?“

„Не знам. Тези хора нямат много психична енергия. Може би… изчезна“.

„Не усещам телепорт“.

„Не знам, шефе. Той просто… какво е това?“

„Това“ беше някакъв звук, като глух тътен, който постепенно се усилваше и ставаше все по-висок. Стояхме и се вслушвахме. Къде бяха вълните, вътрешният пулс? Не бях сигурен. Дървото беше старо, със светлозелена кора, и беше гладко до бузата ми. Да, в тътена се долавяше пулс и някакъв много деликатен намек за ритъм.

„Звучи някак хипнотично, шефе“.

„Да. Дай да погледнем“.

„А? Защо? Не искаме да ни видят, нали?“

„Ако търси мен, не можем да го избегнем. Ако не… наистина ли мислиш, че ще мога да извървя целия този път до пристанището? Да не говорим как ще се оправям с проклетата му лодка, като стигна там!“

„И какво мислиш да правиш?“

„Не знам. Може би ще го убия и ще му открадна каквото може да ми свърши работа“.

„Смяташ ли, че си в състояние да го убиеш?“

„Може би“.

Седеше в една падинка сред полето, кръстосал крака под себе си, със съвсем изправен гръб, но в същото време — като че ли отпуснат. Очите му бяха отворени и гледаха общо взето в нашата посока, но докато приближавахме, не му пролича, че ни забелязва. Не можех да предположа дома му… изглеждаше блед като тиаса, тънък и жилест като атира, със скосени очи и остри уши като на дзур. Чертите му, високите скули и острата брадичка можеха да са на дракон или вероятно на феникс. Косата му беше светлокафява, но изглеждаше тъмна на фона на кожата му. Носеше торбести тъмнокафяви гащи, сандали и нещо като син елек, с кожена мрежа отгоре. На врата му на верижка висеше голям черен скъпоценен камък. Погледнах с какво е обут и реших, че няма да го пуснат в никое уважаващо себе си заведение.

Под лявата си ръка държеше някакво странно кръгло устройство с диаметър около две стъпки. „Това е барабан, шефе. Забеляза ли кожата отгоре?“

„Да. Направен е от раковина, струва ми се. Предполагам, че е безвреден. Можем да го помолим за помощ или да го убием. Други предложения?“

„Шефе, не мисля, че в това състояние можеш да го убиеш“.

„Ако успея да го сгащя, докато не го очаква…“

Непознатият изведнъж престана да прави каквото правеше и очите му се вторачиха в нас. После погледна барабана си, намести една от кожените жилки, обшити по кожата, и като че ли го изпъна отгоре. Тупна го с някаква палка и изтръгна богат и изненадващо музикален тон. Намръщи се, намести друга каишка, чукна отново и сякаш остана доволен. Не забелязах някаква разлика между двата тона.

— Добър ден — успях да промълвя.

Той кимна и ми отвърна с бегла усмивка. Погледна Лойош, после — отново барабана си. Удари го пак, много леко, после — по-силно.

— Добре звучи — подхвърлих. Едва дишах.

Очите му се ококориха, но изражението му сякаш означаваше нещо друго, не изненада — и аз не знам какво. Проговори едва сега, с кротък и по-скоро писклив, отколкото висок глас.

— От континента ли сте?

— Да. На гости. — Той кимна. Озърнах се за нещо, за което да го заговоря, докато измисля какво да правя. — Как го наричате това?

— На острова — каза той — му викаме барабан.

— А, хубаво име. — Залитнах напред и рухнах.

Видях върховете на дърветата, полюшващи се от лекия вятър. Миришеше на утро и ме болеше навсякъде.