Стивън Бруст - Феникс

Събудих се късно следобед.

„Днес ли ще го направим, шефе?“

„Не. Но ако днес всичко мине добре, ще го направим утре“.

„Осолената кетна е на привършване“.

„Добре. Започвам да мисля, че бих предпочел да погладувам“.

Лойош обаче беше прав. Изядох малко от онова, което беше останало, и се промъкнах до края на града. Да, дворецът наистина изглеждаше съвсем незащитен. Можех вероятно да отида още тогава и да го направя, но все още не знаех със сигурност къде е кралят. Допълзях още по-близо, скрит зад някакъв потрошен кафез с гнили плодове, хвърлен край пътя сигурно преди години.

Небето тъкмо беше започнало да притъмнява и реших, че това ще е най-подходящото време от деня, в което да го направя — когато все още е достатъчно светло, за да мога да виждам, но когато настъпващият нощен мрак ще ме скрие при бягството. Прегледах бележките, които си бях направил за входовете и вътрешния план на двореца, и реших през този ден да направя проба… да направя всичко, което мога, за да отработя ходовете си.

Влизането се оказа лесно, тъй като кухненската прислуга не беше затворила служебната врата, а след вечерята в кухнята нямаше никой. Вслушвах се дълго, преди да продължа по коридора и в малкия кът под стълбището. Беше доста изнервящо, докато изчаквах там, заслушан в стъпките и откъслеците от разговорите на слугите.

След половин час открих удобния момент… когато кралят напуска трапезарията, за да тръгне към горния етаж. Видях го, когато подмина — зализан тип на прилична възраст, със сплъстена коса и светлозелени очи. Беше облечен съвсем просто, с червено-жълт халат, без никакви знаци на власт, освен тежката верига на врата му, гравирана с един от символите, които бях видял в тронната му зала, в залата за аудиенции или каквото там се падаше. Вървеше с някакъв младок, който носеше късо копие на рамо. Още тогава можех да оправя и двамата, но една от причините все още да съм жив е, че винаги съм много предпазлив, когато е заложен животът ми.

Двамата, както казах, минаха точно пред мен, без да могат да ме видят в тъмното под стълбището. След като се изкачиха по стъпалата над мен, пробвах спасителния си изход, обратно през кухнята и навън, около двореца и обратно в скривалището.

„Е, как е, шефе?“

„Всичко изглежда чудесно, Лойош. Утре го правим“.

Останалата част от нощта изкарах в запомняне на ориентирите на тъмно, за да мога да се отдалеча колкото може повече, а когато небето започна да изсветлява, се загърнах в наметалото и заспах.

Едно време, разправят драгарите, имало един сериолски ковач. Той, по молба на боговете, изковал верига от диаманти, която била толкова дълга, че преминавала през цялото небе и толкова здрава, че боговете я използвали, за да държат небето да не вземе да падне, след като тая работа с крепенето му им омръзнала. Един ден една богиня взела един диамант като сватбен дар за един смъртен, с когото самата тя се занасяла, и всички останали диаманти се разлетели из небесата, та оттогава боговете пак крепят небето. Не можели да накажат богинята, извършила деянието, защото ако го направели, небето щяло да падне, затова си го изкарали на ковача, като го превърнали в криота, да обикаля из горите и, мда, схващате идеята.

Това го споменавам, защото ми хрумна, докато седях под дърветата, мъчех се да остана буден, да не би да ме изненада някой, и си мислех, че единствената причина да съм на този остров е, че личната ми богиня ме е пратила тук. Също така отново ми хрумна, че това щеше да е първият път, в който убивам някой извън организацията. Беше ми дошло на главата тъкмо когато преживявах нещо като морална криза, каквато на един убиец не му е работа да преживява, и ужасно не ми харесваше. Започваше да ме притеснява, че отнемам чужд живот за пари. Защо — не съм сигурен.

А може би съм сигурен, като си го помисля сега, от перспективата на другата страна на океана (метафорично казано). Смятам, че всеки познава някой, чието мнение е особено важно за него. Тоест, все има някое лице, чийто образ винаги стои някъде в тила ти, и понякога си казваш неволно: „Той дали ще го одобри?“ И ако отговорът, е „не“, става ти едно такова гадно, докато го правиш. Всеки случай не беше жена ми, въпреки че много ме заболя, когато в продължение на две години се превърна от опитен убиец в политик с комплекс „хайде да спасяваме унизените“, по-силен от собственото ми его. Не, беше родният ми дядо. Дълго бях подозирал, че не одобрява убийството, но в миг на слабост веднъж го бях попитал направо и той ми каза, точно както звучи цялата тази дивотия, и изведнъж престанах да съм сигурен за неща, които дотогава ми се струваха основни.