Стивън Бруст - Феникс

След около час спряхме, всички заедно въпреки че никой не беше казал нищо. Седнах, опрях гръб на едно дърво и попитах:

— Е, какъв е планът?

— Имаме кораб, който ни чака в едно заливче на няколко мили оттук — каза Алийра.

— Кораб? Как можеш да ги караш тия неща?

— Има си екипаж от дома Орка.

— Сигурна ли си, че ще ни чакат?

— Мороулан е там.

— Аха. Поласкан съм. И благодарен, също.

Алийра изведнъж се усмихна.

— На мен ми хареса.

Коути не се усмихна. След няколко минути почивка отново станахме. Лойош изхвърча от рамото ми и полетя напред да оглежда, а ние отново си запробивахме път през дърветата, вече по-енергично. Все още беше тъмно, но Алийра беше направила светлинна, която висеше във въздуха на няколко крачки пред нас и подскачаше в ритъм със стъпките й.

Както си вървяхме, заговорих на Айбин:

— Има ли нещо, от което трябва да се пазим?

— Дърветата. Гледай да не се блъскаш в тях. Боли.

— Падането от тях също не е много забавно, но не мисля, че точно в този момент са истинската опасност.

— Ти в безсъзнание ли беше, когато падна?

— Предполагам. Всъщност нищо не помня. Бях се отнесъл съвсем, докато падах.

— Лошо.

— Защо?

— Звукът, който направи, като се тресна долу. Хубав беше. Приятно, плътно тупване. С резонанс.

Не можах да реша дали да се засмея, или да му срежа гърлото, затова казах:

— Радвам се поне, че не си ме настройвал.

Задържах очите си върху светлината — гледах я как подскача и се чудех как Алийра успява да я създаде, след като магията не действа. Та като стана дума за това…

— Алийра?

Тя се обърна, без да забавя ход.

— Да, Влад?

— Казаха ми, че на този остров магията не действа.

— Да. Изгубих връзката си с Глобуса на десет мили от брега.

— Тогава как я стопи онази стена?

— Предимперско магьосничество.

— О! Онова грубото?

Тя се съгласи.

— Ставаме все по-добри, а?

Кимна.

— Не е ли незаконно?

Алийра се изкиска.

Коути все още не беше казала нищо. В този момент Айбин забърза, изравни се с Алийра и каза:

— Насам.

— Защо? — попитах, почти едновременно с Алийра.

— Искам само да видя нещо.

„Лойош, има ли някой наоколо?“

„Не мисля, шефе. Но нали знаеш, че с тия тук не мога да съм сигурен“.

„Отваряй си очите. Виж накъде тръгва приятелят ни“.

„Ясно“.

След няколко минути каза: „Нищо не забелязвам, шефе. Почти излязохме на поляната, където те хванаха“.

„Е, ясно“.

„Нима?“

Стигнахме. Пепелта от огъня отдавна беше изстинала. Айбин си намери барабана, огледа го грижовно и кимна. Ако се беше повредил, щях да се убедя, че е приятелски настроен към нас. А така все още имах чувството, че ми дължи нещо, въпреки че нямаше как да разбера какво възнаграждение заслужава. Времето щеше да покаже. Освен това той порови наоколо, по едно време извика доволно и издърпа някаква грамадна кожа близо до дървото, от което бях паднал. Изтърси я и я надяна на главата си.

— Що за животно е това? — попитах.

— Норска.

— О, да! Виждам. — Беше на тъмнокафяви и бели ивици и все още с муцуната на норската и кривите нокти. Изобщо не изглеждаше толкова нелепа или отвратителна, колкото трябваше да е. Тръгнахме отново.

Позволих си да изпитам предпазлив оптимизъм — цялата армия на Грийнери, стига да имаше такава, щеше да се затрудни доста, за да попречи на Алийра да се добере до кораба, особено след като там чакаше Мороулан.

— Небето започва да просветлява — каза Алийра.

— Няма да успеем — въздъхна Коути.

— Кажете ми къде е заливът — рече Айбин. — Може би ще успея да ви заведа там до утрешния отлив, без някой да ни забележи.

— През деня? — учудих се аз.

Той кимна.

— Какво значи „може би“? — попита Коути.

— Зависи кой залив имате предвид. Ако е заливът Чотмон, теренът е прекалено открит.

Всички го изгледахме.

— Ако Деймар беше тук — каза Алийра, — можеше да му направи умствена сонда и да…

— Ако Деймар беше тук — прекъснах я, — щеше още да клечи в двореца и да проучва вътъците на чергите, докато войската им се упражнява по мерене в гърба му.

— Той обича ли черги? — попита Айбин.

— Добре — каза Алийра. — Ще уведомя Мороулан за забавянето ни. Заливът е със стръмен връх в единия край и горичка тънки високи дървета в другия. Широк е около четвърт миля, с едно голо островче в средата.

— Заливът на Тъмната жена — каза Айбин. — Няма проблем.

— И не забравяй — припомних му. — Това е…

— Нож. Знам.

След което ни поведе. Движехме се бавно, но стабилно и не се натъкнахме на някой, който да е тръгнал да ни търси. Айбин на пръв поглед вървеше съвсем безцелно, без да гледа къде върви и без да спира, за да се огледа за ориентири. Стоях плътно зад него, готов да мушна ножа в бъбрека му при първия признак, че ни е предал. И да го разбираше, не го показа с нищо, и някъде в късния следобед най-после видяхме заливчето, с един самотен кораб, закотвен в средата.