Стивън Бруст - Феникс

— Ще ида да поспя. Ако Айбин почне да барабани, хвърли го през борда. — Тръгнах на зигзаг с вълните, докато не намерих стълбата, водеща в отсека под палубата. Намерих си място, където да се изпъна, завих се с някакво одеяло и се оставих люшкането на кораба да ме приспи.

Десетина часа по-късно същото люшкане ме събуди. Олюлях се по стълбата, треснах рамото си в нещо метално, което някой идиот беше завързал на стената, ожулих се, когато стъпалото ми се изплъзна от стълбата, и се добрах до палубата. Мороулан все още беше там, където го бях оставил. Оранжево-червеното небе се беше скрило зад ниски сиви облаци, а вятърът бе станал много лют. Наметалото на Мороулан плющеше яростно около него и му придаваше романтичен вид. Аз самият все още бях в безформения затворнически халат, иначе и аз щях да изглеждам романтично. Със сигурност. Тръгнах полека към него, като се държах за перилото.

— Сурово море — казах. Почти виках, за да надмогна рева на водата и вятъра и пращенето на дървото. Той кимна. Огледах се и изведнъж си помислих колко крехко нещо е корабът. — Нещо неестествено ли му има на времето?

Той ме изгледа странно.

— Защо питаш?

— Честно казано, не знам. Има ли му?

Мороулан поклати глава.

Лойош кацна на рамото ми. „Буря ли ни предстои?“, попитах го.

„Аз откъде да знам?“

„Мислех, че животните имат инстинкти за такива неща“.

„Ха!“

„Какво мислиш за приятеля ни Айбин?“

„Не знам, шефе. Забавен е“.

„Мда“.

Проверих часа по връзката си с Глобуса, разбрах, че е много преди обяд, но далеч след времето, по което обикновено закусвам, и осъзнах, че съм гладен. Отворих уста да питам Мороулан за ядене и изведнъж ме осени.

— Имам отново връзка с Глобуса!

Мороулан кимна. Адски разговорливо копеле.

— Кога стана?

— Някъде през нощта.

— Е, това поне е някакво облекчение. Нещо за ядене има ли?

— Долу има хляб и сирене, плодове и сушена кетна.

— Ще свърши работа. Не можем ли просто да се телепортираме вкъщи оттук?

— Давай. Аз не бързам.

— Ако се натъкнем на буря…

— Решил съм да не го правим.

— Аха. Е, все едно.

Слязох долу, намерих храната и постъпих с нея както й се полага.

Когато зората на следващия ден разсипа ръждивооранжевите си оттенъци вдясно от нас, град Адриланка изникна от хълмовете Бели рид и разтвори залива и пристанището си като скут, за да ни посрещне. Моряците ни хвърляха, особено на Мороулан, много гадни погледи, защото разбираха, че той е нагласил ветровете да ни докарат толкова бързо, а орките, както съм научил, вярват, че ако някой си играе с ветровете, природата ще му отмъсти при първия удобен случай. Може би са прави. Но Адриланка, взряна отгоре към нас като огромна бяла птица, с околните скали вместо криле, а за глава — имението на Даро, графинята на Бели рид, като че ли не се притесняваше. Аз също, впрочем.

След като подминахме Скалата на фара, екипажът извади от морето ведро вода и го изля на палубата — ритуал, на който винаги съм се чудил, тъй като знам, че Адриланка е единственото пристанище, в което се извършва. Направиха го механично, след което почнаха да приготвят въжета и да правят разни други моряшки неща, които не разбирах повече, отколкото последния път, когато ги гледах.

Всъщност не ги гледах чак толкова. Алийра беше до мен, Мороулан до нея, с Айбин от другата ми страна и Коути малко по-далече. Лойош беше на дясното ми рамо, Чудех се какво ли минава през умовете им, докато градът растеше пред нас, сграда след сграда… Стария замък, където Тримата барони практикували странните си магии при царуването на атира преди няколко цикъла; „При Мичаагу“, може би най-добрият ресторант в Империята след „При Валабар“; Винената борса, тромава кафява сграда, построена от камък и врязана дълбоко в хълма.

А зад тях — градът. Или по-скоро градовете, защото за всеки от нас той бе различен… Алийра и Мороулан, които не живееха там, познаваха Имперския дворец и обкръжаващите го Велики домове; съвършено поддържан парк в подножието на хълмовете Седлото. Айбин вероятно виждаше толкова странно, диво и непознато място, колкото беше изглеждал за мен неговият остров. Коути щеше да вижда Южна Адриланка, източняшкото гето с неговите бордеи, вонята и откритите пазари, и източняците, които винаги ходеха на пръсти, готови да побягнат от стражата на дома Феникс или от някой авантюрист дзур, или дявол знае от какво още. Аз виждах града, където живеех, където горчивото на жестокостта се смесваше със сладкото на лукса и където вървиш с широко отворени очи или за да сграбчиш минаващата покрай теб щастлива възможност, или за да се опазиш ти самият да не се окажеш такава.