Стивън Бруст - Феникс

След дълга пауза, включваща подмятане на кораб и порене на вълни, промърморих:

— Звучи източняшко.

— Мое е.

Погледнах я. Стоеше неподвижно.

— Не знаех, че пишеш поезия.

— Не е кой знае какво… Не. Извинявай. Хрумна ми преди няколко нощи, както си седях и се безпокоях за теб. Или може би се чудех дали не трябва да се безпокоя повече за теб. Не знам кое.

— Горчива приказка — съгласих се. — Какво означава това?

Тя сви рамене.

— Откъде да знам?

— Нали си го съчинила.

— Да. Е, и да има нещо скрито, което съм искала да кажа, не знам какво е.

— Ако ти хрумне някоя идея, кажи ми.

Ъгълчето на устата й се кривна.

Погледах още малко как океанът си върши океанските работи. Нагоре-надолу, насам-натам, общо взето — наникъде. Такива работи.

— Опитвам се — каза Коути — да измисля нещо дълбоко и философско за вълните, но нещо не ми се удава.

— Все ще измислиш нещо.

Тя поклати глава.

— Не, наистина искам. За това как започват отнякъде и как се приближават, после те подкарват нанякъде и продължават, но ние не знаем какво ги е причинило или откъде идват, или… ами нещо такова.

— Ммм.

— Ти вдигна много вълни, нали, Влад?

— Общо ли говориш, или в частност?

— И двете, предполагам. Не, в частност.

— Да нямаш предвид цялата тази работа от последните няколко месеца, с организацията, с Империята и твоя приятел Кели?

— Да.

— Мда, май вдигнах много вълни. Нямах голям избор обаче.

— Предполагам.

— Чудя се какво ли ми гласи Херт.

— Казват, че се бил оттеглил и си карал кефа с онова, което си му дал за Южна Адриланка.

— Южна Адриланка — повторих. — Източняшкото гето.

— Да.

— И сега аз съм този, който я ръководи.

— Не цялата.

— Права си. Само незаконните части.

— Ще ги прочистваш ли?

— Дали не долавям нотка на ирония в гласа ти?

— Нотка? Не. Цяла симфония, може би.

— Мислиш, че не мога, или не мислиш, че ще го направя?

— Не мисля, че можеш.

— Кой ще ме спре?

След може би цяла минута тя каза:

— Какво значи да я прочистиш? Всъщност кои незаконни дейности смяташ да продължиш?

— Онези, които хората искат. Ще се погрижа хазартът да е честен, домовете с курви да са чисти и с момичетата да се отнасят добре, заемите да са с разумна лихва и…

— Как може хазартът да е честен за хора, които изобщо не могат да си позволят хазарт? Каква полза от доброто отношение с хора, които са принудени да продават телата си? Какво значи разумна лихва на заем за някой, който е влязъл в дълг, защото е загубил всичко на твоите маси, и как ще го събираш от онези, които не могат да го платят?

Свих рамене.

— Все едно, ще трябва да продължи. Аз ще съм по-добър от всеки друг.

— Мисля, че чу мнението ми.

— Не мога да реша проблемите на целия свят. Твоят приятел Кели също не може, колкото и да си въобразява, че може.

— Обръщал ли си внимание напоследък? Виждаш ли какво става?

— Какво да видя? Паради на текла по улиците? Хора из парковете, които си крещят неща, за които вече са се съгласили помежду си? Плакати, на които пише глупости?

— И вече има стражи на феникс, които ги наблюдават, Влад. Казвам, стражи на феникс — а не текла, на които са раздадени копия. Това означава, че са уплашени, Влад, а това означава, че не смеят да използват мобилизирани. Не допускаш ли, че може би разбират нещо, което на теб ти убягва? Преди три недели, дори преди две, всичко това го нямаше, освен в Южна Адриланка. Сега можеш да го видиш отчасти дори по Долен Кийрон. При тази скорост какво ще стане след още две недели? А след два месеца?

— Няма да е кой знае какво, според мен.

— Знам, че мислиш така. Но може би…

— Не, не искам да споря за проклетата ви революция.

Тя сви рамене.

— Ти повдигна въпроса.

— Можем ли да поговорим за нас?

— Да — отвърна ми тя, но усетих, че след всичко това нямам какво умно да кажа.

Корабът се гмурна надолу, вълните пред нас се разцепиха и се събраха зад нас все едно, че изобщо не беше ни имало. Искаше ми се да кажа нещо дълбоко и философско за това, но не ми хрумна нищо.