Стивън Бруст - Феникс

Тези градове израстваха пред нас, един и в същото време — много, и докато гледахме, ставаха все по-големи и по-откроими. Привлякоха погледа ми и го задържаха. Някакъв човек на кея даде на кораба ни сигнал с един черен и един жълт флаг и го насочи към кея.

Бях у дома и се страхувах, а не знаех защо.

— Хората започват да питат за теб, Влад — каза Крейгар две минути преди вратата пред нас да изгърми.

Бях вече на три дни разстояние от Грийнери. Коути беше отишла да се види със стария си приятел Кели и неговата весела банда сбърканяци, а аз се бях върнал да си оправям бизнеса и да се опитам да прочистя Южна Адриланка, без да попълвам формуляра „Опис на дълговете към Империята“. (Това е шега; Империята не би приела дългове от джерег; просто ми хрумна, че трябва да го уточня.)

Напредъкът по всички фронтове беше нулев. Тоест двамата с Коути продължавахме да се опитваме да си говорим и продължавахме да се въртим в омагьосан кръг. Все още си нямах кантора в Южна Адриланка и не разполагах със сигурни донесения оттам. Вийра все още не ми се обаждаше. Не знаех какво мисли Айбин за Адриланка, тъй като той много не говореше. Все още се чудех дали е шпионин. Бях обяснил ситуацията на Крейгар, който ми предложи да накарам Деймар да му сондира ума. Това ме накара да изпитам неудобство, а и не знаех дали изобщо ще се получи. Обсъждахме различни възможности, когато Крейгар изведнъж каза:

— Това не е толкова важно. Все едно, имаме по-належащи проблеми.

— Като например? — попитах аз и точно тогава той ми каза:

— Хората започват да питат за теб, Влад.

— Кои хора?

— Не знам, но е някой над тебе в организацията.

— За какво пита?

— За оная група източняци и твоите отношения с тях.

— Хората на Кели?

— Да. Някой се страхува, че си се замесил с тях.

— Можеш ли да разбереш… какво беше това? Чу ли нещо?

— Мисля, че да.

„Какво става, Мелестав?“

„Някакво вълнение долу, шефе. Да проверя ли?“

„Не, стой на място засега“.

„Окей. Ще ти се обадя, ако…“ Прекъсна връзката или му я прекъснаха. За миг ме жегна болка в главата все едно, че го бяха ударили.

Извадих кама в дясната си ръка и я сниших зад бюрото. След това се чу тропот, Лойош изпищя в ума ми и после вратата изгърмя. На прага стояха шестима джереги, всички въоръжени. Мелестав висеше отпуснат между двама от тях. По челото му имаше кръв. Очите му примигаха като свещ, която се чуди дали не трябва да изгасне, но после се фокусираха. Той улови погледа ми, извърна глава към биячите, които го крепяха под мишниците, изгледа ги строго един по един, после ме погледна отново. Направи жалък опит да се усмихне и каза:

— Искат да се видят с теб, шефе.

Задържах ръцете си под бюрото и огледах натрапниците. Бях озадачен. Разбирах, че не са дошли да ме убият, тъй като бяха твърде много за такова нещо. От друга страна, се съмнявах, че намеренията им са приятелски.

Един от тях, сравнително нисък джерег с къдрава рижа коса и топчести очи, каза:

— Вдигни си ръцете да можем да ги виждаме.

Пуснах още една кама в лявата си ръка и рекох:

— Предпочитам да не го правя, благодаря.

Той погледна многозначително към Мелестав. Свих многозначително рамене.

— Един човек иска да се види с теб.

— Кажи му, че не одобрявам начина, по който праща поканата си.

Топчести очи ме изгледа за миг и каза:

— Не сме убили никой от хората ти — все още. А господинът, който иска да те види, бърза. Вероятно е в твой интерес все пак да ми покажеш ръцете си. — Говореше все едно че нещо му е заседнало в гърлото.

— Добре — отвърнах и вдигнах ръцете си. Все още стискаха камите. Предполагам, че не го беше очаквал.

Топчести очи се окашля, което не му помогна особено. После каза:

— Искаш ли да ги оставиш тези неща, или да уредим нещата още сега?

Те — шестима, аз — един. Добре. Съвсем съзнателно се обърнах и хвърлих камите, една по една, в центъра на мишената на стената. После отново се обърнах към тях, скръстих ръце и рекох:

— Сега какво?

— Идваш с нас — каза той и кимна на един кокалест джерег… приличаше на направен от корабно въже, цялото на възли. Последният извъртя няколко пестеливи жеста с ръце и усетих, че телепортът се задейства. Стиснах зъби заради гаденето и се зачудих кой може да си позволи толкова небрежно да наеме магьосник, който е в състояние да телепортира седем души наведнъж. А може би не беше толкова небрежно, колкото изглеждаше. Може би… но беше твърде късно за подобни разсъждения.