Стивън Бруст - Феникс

— Така е. Странно, че не ми е хрумвало досега.

— На мен също. Да си виждала гостенина ни?

— Напоследък не. Сигурно е добре.

— Предполагам. Не е от тези, които сами си докарват неприятности. Все още се чудя дали не е шпионин.

— Интересува ли те?

— Интересува ме да не ме е пратил за зелен хайвер. Иначе не. Не изпитвам кой знае какво чувство на лоялност към Империята, ако питаш за това.

Тя кимна и се протегна отново, с ръце над главата. Косата й, дълга, кафява и леко къдрава в края, се беше разрошила приятно, а тъмната й кожа я правеше да изглежда винаги малко като в полусянка. Копнеех за нея, но бях започнал да свиквам. Може би бях започнал да свиквам да не виждам лекото кривване на устната й, когато подхвърлеше иронична забележка, или как поглеждаше към тавана с отметната глава, със сбърчено чело и китките, скръстени в скута й, когато сериозно се замислеше за нещо. Може би щях да свикна с това. А може би не.

Гледаше ме, с големи и питащи очи, и се чудех дали се досеща какво мисля.

— Можеш ли да ми кажеш какво замислят твоите хора? — попитах.

Изражението й не се промени.

— Защо?

— Днес ме привикаха. Искат да ги уверя, че не сътруднича на Кели. Мисля, че нещо става с Империята, а организацията мисли, че нещо става в Южна Адриланка.

Погледът й не се откъсна от моя.

— Няма нищо особено за казване.

— Значи твоите хора все пак замислят нещо.

Гледаше ме с празен поглед, което значеше, че премисля нещо, най-вероятно колко да ми каже, и не иска мислите й да се изпишат на лицето. Накрая каза:

— Не е това, което имаш предвид. Да, ние се организираме. Строим. Вероятно си забелязал някои неща в района си.

— Малко — отвърнах аз. — Но не мога да преценя колко е сериозно, а и не ми трябва да знам.

— Смятаме, че нещата ще избухнат скоро. Не мога да ти дам подробности за…

— Колко скоро?

— Колко скоро какво? Въстание? Не, нищо такова. Влад, разбираш ли колко лесно е за Империята да разбере какво става?

— Шпиони?

— Не, въпреки че и това е възможно. Имам предвид, че магиите за подслушване през стени са много по̀ на разположение на Империята, отколкото магиите за противодействие на нас.

— Сигурно. — Не казах колко трудно ми е да си представя, че Империята ще се притесни чак толкова, че да си прави труда — нямаше да го приеме много добре. Но като си помислиш, при толкова много стражи наоколо можеше и да не съм прав.

— Добре — продължи тя. — Това означава, че дейността ни всъщност не може да остане тайна. И тя не е. Когато съставяме планове, ние приемаме, че Империята може да разбере за тях още докато се съставят. Така че не крием нищо. Въпроси като „Колко скоро?“ не означават нищо, тъй като единственото, което правим, е да се подготвяме. Кой знае? Утре? Следващата година? Условията за…

— За условията знам.

— Да. Знаеш.

Изгледах я за миг и се помъчих да измисля какво да кажа. Не можах, вдигнах книгата и се престорих, че чета.

След около час Айбин почука на вратата и влезе. Първо показа главата си като боязлив текла, усмихна се срамежливо и седна. Беше пъхнал барабана си под мишницата, а с него и нещо, което ми заприлича на свитък.

— Свири ли? — попитах го.

Той кимна, после каза:

— Намерих ей това. — И разви рулото.

— Прилича на кожа — рекох.

— Така е — каза той. — Телешка кожа. — Изглеждаше необичайно възбуден.

— Нямате ли крави на острова? Сигурен съм, че видях.

— Но виж колко е тънка само!

— Прав си — вярно, че е почти прозрачна. Да не би тукашните крави да са по-различни от вашите?

Той поклати нетърпеливо глава.

— Разликата е в обработката. Не бях виждал толкова тънка телешка кожа. Тънка е като рибешка, и е по-топла.

— По-топла ли?

— Затова онези големи барабани звучат толкова хубаво.

— Кои големи барабани?

— Онези пред двореца, дето ги бият всеки ден да известяват за церемониите и разни други работи.

— Така и не съм ги забелязал.

— Не си? Огромни са, ей толкова. — Разпери ръце да ми покаже. — И свирят по десет наведнъж, и…

— Ох, вярно, че съм ги чувал — заедно с роговете, при Отброяването на всеки ден.

— Така ли се нарича? Но сега вече знам защо барабаните им звучат така. Телешка кожа. Нямаше да го повярвам. Но и заради тукашния въздух звучат толкова добре.

— Какво му е на тукашния въздух?

— Сух е. Откакто дойдох, така и не можах да си настроя барабана да свири хубаво.

За пръв път чувах някой да казва, че въздухът на Адриланка, град на морския бряг, бил сух.